Настъпва в родината през октомври 1964 г. Бях в поделение 60620 в Сливен – свързващ полк на Трета българска армия. Бяха изпратени в школата за млади сержанти да учат за комуникационен радист. В школата бяхме от русенското, сливенското и пловдивското военно окръжие. Имаше и четирима петима школници от гранични войски. Отделният командир ни беше генерал-лейт. Косев. С джипката съм изминавал хиляди километра, бях на полковни и бригадни занятия във Варненско, Айтоско, Ямболско и Хасковско.
Когато са били на такива занятия, свързващата техника, която беше на лично подчинение на командира, се състои от 5-6 специализирани машини. Тя се извеждаше и прибираше под командването на полк. Жеков, който беше началник-връзки на Трета българска армия. Служебно е да се паркира близо до палатката и кабината на офицерите. Тогава беше дошъл на длъжностното лице по канцеларията и ни донесоха от офицерската храна – рибни и телешки консерви, с думите: „Полковникът каза да не ми затръбят момчетата гладни“. Понякога в джипката, в която имаше няколко радиостанции, имаше наблюдател от Министерството на народната отбрана. Тогава я поставени бял флагче. И като минавахме покрай офицерите, те козируваха.
Февруари 1966 г. бяхме на занятие в Добруджа. Джипката беше позиционирана в един залесителен пояс. Зимата в Добруджа е люта. Занятието свърши на 14 февруари, Деня на лозаря Трифон Зарезан. Свързочната техника се прибираше към поделението. В полето на едно добруджанско село срещу нас се зададе група от мъже и жени, облечени в национални носии. Мъжете носеха на калпаците си венци от лозови пръчки и бръшлян. Спряха ни. Приближи се мъж до джипката с думите: „Другарю полковник, те са наши синове и разрешете да ги почерпим“. Полковник Жеков отговори: „За тях занятието, докато не се приберем живи и здрави в поделението, не е свършило. Но ако вие искате, напълнете им манерките с вино от бъчонката“. Оттогава на 14 февруари, Трифоновден, като си режа асмите в двора, този спомен изплува в главата ми. По лицето ми потичат сълзи.