Високо, по стръмните западни склонове на Дъбрашкия дял на Западните Родопи, на 1020 м надморска височина се намира една от националните архитектурни легенди – село Ковачевица. Построено в суровите условия на високопланинска среда, но с мек средиземноморски климат, с планинско влияние, носено по поречието на р. Канина (Кървава), която се врязва в стръмните склонове на землището, село Ковачевица смайва погледа с невероятното си архитектурно богатство. Оскъдният, скалист терен е отвоюван от всяка къща с истински строителен подвиг на много поколения.
Още с първите заселници възниква уникалният тип на компактно жилищно строителство; редово или ансамблово, от група къщи, наричани “братски”. Сгъстеното пространство между тях ситуира тясни стръмни улички със специфична планировка и оригинална каменна настилка. Общият архитектурен стил, който може да бъде определен като “възрожденски” е толкова уникален, че няма аналог в българската архитектура. Затова обществената оценка за самобитността и архитектурната автентичност на селищния ансамбъл и запазването му като неповторим и безценен исторически комплекс, е изразена в решение на Министерски съвет за обявяване на селището за “Исторически и архитектурен резерват – Ковачевица”.
Историческото минало на с. Ковачевица е многопластово и неговата дълбочина, маркирана от изключително ценни археологически находки, може да се търси още от каменно-медната епоха и като предполагаем център на древна цивилизация, минава през античността, обитаем и населяван с различна интензивност през всички истори чески епохи, до националното
Възраждане, когато достига своя завършен стилов разцвет. Свидетелство за това богато историческо минало са находките от надгробната могила в местността “Рударя” от късния период на желязната епоха и тракийското светилище от I хилядолетие пр. Хр. в местността “Козия камък”. Северно от с. Ковачевица в местността “Св. Константин” в открития античен некропол са намерени едни от най-ценните национални находки от края на IV и началото на III век пр. Хр. като известните “Бронзов шлем” и “Бронзова ризница” тракийски тип.
Източно от селото в местността “Старата църква” са разкрити основите на средновековна църква. Следите от античен път, в близост до селището, свързвал Никополис ад Нестум и Филипопол (Пловдив) го поставя в среда на интензивни културни и търговски връзки в античността, предопределящи богатото му истори ческо минало. За съжаление не съществуват сигурни източници за историческата хронология на възникването и развитието на селището през далечните епохи. По-точните сведения са от Средновековието и са свързани с трагичния период на България под отоманско владичество.
В периода на своето възникване с. Ковачевица има не само богат исторически фон, но и щедра природна среда, богати ресурси от основните строителни материали камък и дърво, които стимулират строителството на солидни, здрави сгради, неподвластни на столетията. От каменните основи чак до каменния покрив, настлан с прочутите ковачевски “тикли”, всички архитектурни детайли са били създадени с чувство за мярка и трайност.
Топлотата и уютността били постигнати с разточителната употреба на първокласен дървен материал, подбиран от боровите, буковите и дъбови гори в околността. Първите заселници на с. Ковачевица, според истори ческата народна памет, са бежанци от разгроменото от турците Търновско царство (1393г.) към които се присъединяват преселници и от Костурско. Те се установяват в няколко махали, пръснати на големи разстояния. Друга голяма вълна от заселници е свързана с безчинствата на турската власт при насилственото помохамедан чване на българското население. След опожаряването на с. Рибново, оцелялото население, се заселва в горната част на днешното селище, около извор, сега голяма чешма, която носи името “Циганчица”.
Легендата, която дава името на селището “Ковачевица”, е свързана с жената на един преселник ковач Марко – Гина Ковачевица. След смъртта му тази вероятно, мъдра и силна по дух жена е била търсена за съвет и помощ от много свои съселяни, така че станало нарицателно да се казва: „Отивам при Ковачевица“, когато някой тръгвал от долната към горната махала, където била къщата на ковача. Така преданието свързва името на с. Ковачевица с автентични личности, реално съществували, за които има запазен дълбок спомен в народната памет.
За бързото разрастване на селото способствали и много важни фактори като изобилието на питейна вода (над 15 извора и 12 чешми), мек климат, обширни пасища и богата природа, наситена с диворастящи лечебни билки и плодове (горски ягоди, малини, къпини, шипки, лешници, боровинки, риган, бъзови колонии и др.). Терасовидно разположените ниви, ливади и градини с ябълкови, сливови, черешови, крушови и орехови насаждения, които съществуват и днес, направили землището привлекателно за нови заселници, търсещи сигурност от зачестилите разбойнически нападения в низините.
Нова миграционна вълна от българи чак от Западна Македония намира своята обетована земя в с. Ковачевица около 1791 г., като заселява долния западен район на селото. Десетина, петнадесет семейства от Дебърско, Кичевско и Тетовско построяват своите къщи, обособени в т. нар. „Арнаутска махала“, около прочутата чешма „Арнаутския чучур“, чиято вода била каптирана (чрез специални керамични тръби) от местността „Бугата“.
Новите жители на с. Ковачевица внасят нови елементи в бита на населението. Техният професионализъм в строителството несъмнено се е проявил в архитектурния облик на селището. Тяхното самочувствие на опитни дюлгери (самоуки архитекти и строители) се отразило благотворно на общия духовен облик, повдигайки нивото на останалите жители, предимно земеделци и скотовъди. Населено с компактно християнско население, с ярко изразена и отстоявана българска индентичност, с. Ковачевица просъществувала през целия период на Османско владичество в България, като здрава крепост на българщината в Югоизточните Родопи.
Забелязано и отразено в османските данъчни регистри още в ХV – XVI век като село Ковачевиче или Ковачовиче, от 13 български, християнски домакинства (хаанета), селището се разраства и през Възраждането развива завидна стопанска дейност, овцевъдство, достигащо ръст от 20 000 глави и занаятчийство: абаджийство, кираджийско и прочутото дюлгерство.
Запазените сведения за Тетим-кехая (Стоимен Тетимов), който имал над 5000 овце и собствено пасище в местността „Вищерица“, дават представа за замогването и процъфтяването на селото. В края на ХIХ век, по данни на Неврокопската Митрополия, населението на с. Ковачевица наброява вече 1400 души. В периода след 1885 г. настъпва сериозна промяна в бита на по-заможните земеделци и скотовъди, които започват да строят чаркове по река Канина и да търгуват с дървен материал.
Собствениците на тези, повече от 13 чарка, формират социална група от богати и преуспели хора, от чиято среда произхожда цяла генерация от високообразовани, видни личности, с ново обществено съзнание и статут. Там са и корените на по-късно създадените селски комитети на ВМРО, от които са избирани и назначавани местните съветници. Най-съществено значение за възрожденския облик на архитектурата на с. Ковачевица имат заселниците от Западна Македония.
На техният колективен труд и потомствен талант, на тяхната логи чност и рационалност в използване на оскъдното сторително пространство, на тяхната творческа, разкрепостена фантазия при създаване на уникалните ансамбли от къщи, се дължи изключителната стилност, пропорционираност и непреходна красота на архитектурата. Но това строително чудо не е материализирано само в с. Ковачевица.
Дюлгерството става родов поминък за много поколения гурбетчии, с които се свързва изграждането на прекрасни къщи, ханове и църкви из цяла България и далеч зад границите й. Освен белезите на тежък изтощителен труд, дюлгерството като професия носело високо самочувствие, опит, удовлетворение и нова култура, придобита от общуването с много и различни хора. Работата на дюлгерите била сезонна: от Гергьовден до Димитровден, както било прието и носталгията по близките и родния дом са възпяти в не една народна песен.
Не е случаен фактът, че традицията в строителството, професионалните тайни, предавани от поколение на поколение, оформили няколко генерации талантливи строители, излезли именно от с. Ковачевица, за да придобият славата на майстори от самобитната ковачевска дюлгерска школа.
Ковачевската архитектурно-строителна школа, подобно на самобитните живописни и резбарски школи е уникално възрожденско явление. Потомствената приемственост и непрестанното професионално усъвършенстване били в основата на нейната популярност. Респектиращ е броят на изкусните майстори-дюлгери, които само в с. Ковачевица наброявали 300-450 годишно, а заедно с дюлгерите от селата Лещен, Марчево, Гърмен, Рибново, Огняново, Долен и др. достигал до 1200 души. По своята масовост строителната школа съперничи на Тревенската, считана за най-многобройна. По запазени сведения, ковачевските майстори са строили на повече от 70 места из страната.
През цялото време на турското робство в с. Ковачевица не е имало турска администрация, което благоприятства за превръщането на селото в един от центровете на македонското национално-освободително движение. Ковачевица е посрещала и изпращала много комити. В годините на Възраждането Ковачевица е център на просветното и църковно дело в Неврокопско. Уникален архитектурен паметник е църквата “Свети Никола”, построена през 1847 г. от прочутите ковачевски дюлгери с доброволния труд на населението.
По изискванията на турската власт тя е вкопана в земята и се намира в ниската част на селото. През 1900–1912 години преди освобождението на селото, населението издига до самата църква четириетажна камбанария. В средата на 20 век редица жители на селото се изнасят към Велинград, Батак, Пазарджик и други крайща на страната, като изоставят редица къщи, които бавно започват да се рушат. За развитието на селището изключително много допринася българската кино индустрия. В Ковачевица се заснемат над 20 филма, между които и “Мера според мера”, “Мъжки времена” и много други. През 1977г. Ковачевица е обявена за исторически и архитектурен резерват. Това, както и популярността на селото, идваща от заснетите в него филми, връща хората в него и го прави посещаван туристически център.
Архитектурата на Ковачевица е слабо казано впечатляваща. Тук няма да видите къща, покрита с керемиди. Всички са с тикли. Тесни калдеръмови улички, водят до различни битови механи и капанчета, където може да похапнете вкусна супа и домашно приготвен суджук. Редица къщи в селото предлагат нощувка, така че ако обичате битовата обстановка тук ще се почувствате добре. От местността Кози камък се открива чудна гледка към Каялийските скали и стръмните върхове на Пирин планина. На един час път пеша, западно от с. Ковачевица в долината на река Канина се намира Сини вир.
Водопадът е цяла каскада в коритото на реката, която в тази част е създала величествен пролом. На два километра източно, в най-високата част над селото е местността „Свети Георги“. Там през 1995г. от майстора зидар Шериф Ходжов от с. Горно Дряново и с доброволен труд на населението на с.Ковачевица е изграден параклисът „Свети Георги“. За тези, които обичат планинския туризъм, много близо до Ковачевци е връх Беслет (1938 м). Темето му е обрасло с остра трева и хвойнови туфи, а склоновете му са покрити със стара иглолистна гора. Преданието разказва, че името му идва от някогашните безбрежни иглолистни гори, в които човек попадне ли се загубва „без следа“.
Архитектурната приказка от камък и дърво, на която се възхищаваме и сега, е създадена от изкусните ръце на велики ковачевски строители – самоуки гениални дюлгери от родовете Пачалови, Джигреви, Мъгеви, Джиртови, Баятеви и др. И днес са трайни следите от строителния апогей на тези талантливи хора, които сами, без външна помощ, въздигат големия трикорабен храм-базилика “Св. Никола” през 1841-1847 г., в близост с най-старото килийно училище в Неврокопско, завършено още през 1820 г., в което първи преподава тели са местните свещеници.
Камбанарията на църквата, построена през 1900 г., е дело на Уста Ангел Митев и Тома Марков, когото считали за равен на легендарния архитект Уста Кольо Фичето и това име било прякора му, заслужен с голям талант. Камбаните на църквата били отляти на място от изкусни горнобродински майстори леяри от материали, дарени от цялото население. Претопени били десетки чанове (тунчове), звънци, метални съдове, златни и сребърни предмети и накити. Помни се, че камбаните са били сваляни два пъти, докато майсторите извлекли най-чистия звук от металната сплав.
До днес този прекрасен звън се разнася мелодично под небето на с. Ковачевица, а в ясни дни – чак до Неврокопското поле. Не е случайно, че това население с будно национално съзнание още тачи името на народния учител Никола Ковачевски – основател на първото Новобългарско училище в Неврокопска област през 1854 г. Още е жива за паметта на хората датата 27 септември, когато младият, само двадесет и две годишен, Никола открива школото в собствената си бащина къща, приспособена за училище от него самия, баща му Иван Банев и група родолюбци.
В новосъздадените класни стаи той въвежда “взаимоучителния метод” на обучение и създава пансион за приходящите деца от близките села. Училището станало “окръжно”, не само по прозвище, но и по обхват на прииждащите ученици. Тази апостолска просветителска дейност била продължена от учителя Йордже Димитров Джорджев, който построил през 1892 г. със собствени средства нова двуетажна училищна сграда, дала образование и култура на поколения ковачевци и запазила името на своя патрон до днес. Общественият живот и културните нужди на жителите на с. Ковачевица се осъществявали в учреденото през 1865 г. читалище “Светлина”, име, останало непроменено вече почти 140 години. В неговият книжен фонд е отбелязано дарение от 1500 книги, направено от Стоян Златарев през 1865 г.
Много важен факт в обществения живот е учредяването на първото Професионално селско дюлгерско сдружение в Пиринския регион. Това става през 1873 г. с активното участие на народния учител Никола Ковачевски. Организирани в професионална гилдия, ковачевските майстори-дюлгери разширили територията на своята популярност и наложили още по-силно стила на Ковачевската архитектурностроителна школа по цяла България. Населението на с. Ковачевица носи будно национално съзнание още от самото възникване на селището.
Силното чувство за родова принадлежност (което е връщало гурбетчиите от далечни разстояния всяка зима) и християнската вяра са предавани като най-важните семейни ценности от баща на син. Затова събитията около Априлското въстание през 1876 г. срещу Отоманската империя е подкрепено от будните жители на селото, чрез организиране на местни революционни комитети, готови за борба. И макар, че с. Ковачевица не участва във въстанието, традицията остава и по-късно през 1895 г. се образува комитет на ВМОРО.
Готовността си за саможертва в името на свободата, жителите изразяват чрез всеотдайно поддържане на четите на войводите Славко войвода, Шимар войвода, Йордже войвода и известния Тодор Тетимов – Кануш войвода. От с. Ковачевица излизат въстанически чети и през 1903 г. по времето на Илинденско-Преображенското въстание, водени от Димитър Чулев, Стойко Пашкулев и др. Разгромяването на въстанието засяга макар и не пряко с. Ковачевица. След опожаряването на близкото с. Балдево и последвалите арести и насилия, населението на с. Ковачевица бяга временно към Пловдивско и Пазарджишко за да се съхрани. Както е известно Освобождението от турско робство на региона става едва през 1912 г.
Това е времето на Балканската война, в която незабавно се включват жители на селото като доброволци, водени от патриотичен дух, в подкрепа на младата ни държава. Мирният следвоенен период 1913-1931 г. бележи постепенно западане на характерния поминък – дюлгерството. Земеделието, животновъдството и дърводобивът стават основно препитание на бившите дюлгерски родове, които вече владеят големи горски територии. В една справка от поземлените регистри се вижда, че в началото на ХХ век землището на с. Ковачевица и включените към него планински местности, обхващат около 300 кв. км от територията на Западните Родопи. Тази голяма територия от земеделски и горски имоти погълнала силите на жителите като основен поминък.
С присъщият си дух на търсещи и организирани хора, многобройните земеделски фамилии учредяват през 1920 г. Земеделско стопанско сдружение “Братство”. През 1922 г. се учредяват и горските трудово производителни кооперации “Родопи” и “Червен бор”, а по-късно през 1932 г. е построена и модерна кооперативна дъскорезна фабрика (гатер) в местността “Беслет”, задвижвана с пара. Тази производителна структура, която жителите на с.
Ковачевица създават, им осигурявала работни места по цялата линия на производство от горски секачи, извозвачи на трупи до дървообработващи полуманифактурни специалисти. Бавната, но необратима миграция на населението на с. Ковачевица към градовете започва от 1946 г. Велинград, Нови Кричим, Казанлък и др. привличат с възможности за повече образование и различни професии. Потокът от млади хора, напуснали селото го обезлюдява. От население, наброяващо 2000 души при жилищен фонд от 300 къщи, още през периода 1938-1940 г. то спада на 1229 жители.
Картината става все по-тъжна през следващите десетилетия. Изчезва чаршията със седемте кръчми, няколкото касапници и двадесетината дюкяна, обезлюдяват се къщите, опустяват улиците. Днешните жители са едва 50-60 души, повечето в напреднала възраст, а огромните горски владения на селището сега са природни резервати и не могат да послужат за съживяване на каквото и да е производство. Може би споменът за уникалното архитектурно богатство щеше да се заличи от времето, ако през 70-те години на ХХ век не стана едно преоткриване на този “каменен град” от родното кинопроизводство. Неколцина интелигентни хора: писатели, режисьори, художници, сценаристи и оператори откриха за хората, най-големия за България, филмов павилион на открито. Десетки филми, заснети в с. Ковачевица, разнесоха славата на този уникален каменен декор по света.
Разработването на “Българският Холивуд” донесе на българското кино неподозиран естетически потенциал. Автентичната архитектурна среда на с. Ковачевица провокира чрез своята неповторима красота актьори, сценаристи, оператори и режисьори към високо професионална изява. Отзвукът в българското общество, от емоционалния контакт чрез киното с опустяващото село, се изрази в спонтанен опит на много интелектуалци и патриоти за спасяване от разруха на тази красота. Това стана без намеса на държавни институции, по един естествен начин, на закупуване, реставриране и населяване, макар и сезонно, на умиращите къщи. Тази подадена на миналата архитектурна слава на България, ръка от съвременниците ни е моралното ниво, което единствено може да се равнява на сътворената от предишните поколения красота – приказка от камък и дърво с името Ковачевица.
Източник: УЧИТЕЛИ
