За Яворов Мина и поезията му са едно и също нещо.
И ако не бе я срещнал наяве, той би си я измислил – такава каквато я е виждал винаги в бляновете си.
Магдалена Гигова, дъщеря на племенницата на Яворов – Ганка Найденова-Стоилова, описала в книгите си живота на гениалния ни поет, припомня част от задълбочените изследвания на живота му и на Явора Стоилова, дъщеря на Ганка. А пък дъщерята на М.Гигова – Василия Стоилова, праплеменничка на великия българин, е нарисувала един от най-проникновените му портрети, с пламтящите му от страст и тъга очи.
Именно Явора разказва пред Магдалена Гигова за двете най-изпепеляващи любовни истории (Мина и Лора) на все още неразбрания в дълбочина образ на неподражаемия наш мистик-революционер. Интересното е това, че Яворов ги среща в знаковата за него година, 1906, точно когато след потушеното Илинденско въстание живее в света на своите изгубени илюзии и мечти за свободна Македония.
Тогава написва своите мрачни, страшни стихове „Безсъници“. И точно в тях, в заледените пустини и безпрогледната нощ в душата му, сякаш измислен от самия него, просветва образът на Мина. Среща я на Благовещение, 25 април, в дома на близкия си приятел от кръга „Мисъл“ – Петко Ю. Тодоров.
Тя е малката сестра на майстора на идилиите и е само на 16 години, а Яворов на 28. Нейната чистота му напомня за тази на неговата майка. Единствената дъщеря на един възрожденски тип чорбаджия от гр. Елена – Юрдан Тодоров и непоправимата романтичка сякаш излиза от мечтите му, макар че не е била красавица.
С младежка дързост си позволявала дори да критикува поезията на своя любим, нещо което Лора Каравелова никога не е правила. А Яворов с ироничен тон й отговарял, че е готов да коригира поезията си в духа на нейната критика. Силно запленен от нея, той още в деня на запознаването им написва стихотворението „Благовещение“, в което изразява идеала си за любовта, неговия напълно дематериализиран образ – „прохладен лъх от ангелско крило, о ангел, о дете…“
И нещо повече – след смъртта й – в своя философско-поетически дневник Яворов признава: „Никога не я пожелах като жена“. За него Мина е музика, лъчи, същество от друг свят, дори иска и тя да се вижда такава.
Явора Стоилова цитира и откъс за нея от дневника на своя прачичо: „Блага вест я нарекох аз в своя живот“. И още: „подобна на лилия, от която не е по-бял снегът, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица. Тя радваше очите ми – и опияняваше душата ми“.
Докато пък Мина не харесва външно Яворов, казвала, че очите му са жълти като на лисица, а устните му – като на арапин. Но го обичала като поет, обичала и неговата поезия.
Въпреки крехкото си здраве, Мина била и смела бунтарка, замисляла се за ролята на жената в българското общество, смятала, че тя не трябва да загубва женското у себе си, но и да не остава „женица“, с което доста изпреварва времето си, но Яворов предпочита да не вижда това в нея.
По-скоро тя стои пред него като идеал, който е носил дълго в мечтите си, дори през годините продължава да доизмисля образа й, да го разкрасява, докато Мина живее своя реален живот и се бори със страшната за тогава болест – туберкулоза.
Умира от туберкулозен перитонит във Франция. Изключително деликатна, предпочитала да пише писма на поета, в които му казвала: „Не бих искала да преча на твоето изкуство, не бих се обидила, ако ме жертваш за нещо по-голямо от мен“.
Отлагала бъдещите им срещи за времето, когато оздравее. Но се борила не само с болестта си, а и с предразсъдъците на семейството си, неприемащо по-възрастния и много по-бедния Яворов. Забраняват му да се среща с нея, а по онова време той заминава в Нанси, Франция, за усъвършенстване по литература със стипендия, отпусната му от министъра на просвещението – проф. Иван Шишманов.
Любовта им е най-вече епистоларна. Той й прави предложение за женитба, но условието му е да се откаже от родителите си, което тя не може да направи, въпреки че се усеща като птичка в клетка. Надява се да оздравее и да отхвърли оковите си, но това не се случва, болестта й се развива стремглаво.
Яворов прави любовта им публично достояние, като напечатва в списание „Мисъл“ цикъл стихове-писма, под които поставя по един цитат от писмата на Мина. Нейното семейство е влудено, упреква го и д-р Кръстев, главен редактор на списанието. Но поетът е убеден, че никой няма право да цензурира творчеството му. И това не е егоизъм, защото за него Мина и поезията му са едно и също нещо, както много проникновено отбелязва Явора Стоилова.
Яворов и Мина имат само три лични срещи – първата на запознанството им и след нея още две. Заплануваната трета не се е състояла, в уречения ден умира майката на Яворов – Гана Крачолова. Връзката им в писма продължава от 1906 до смъртта й на 12 юли 1910 г. Но през последните месеци Мина е в агония. Пък и всяка среща на Яворов с нея сякаш нарушава идеалния свят от писмата и стиховете.
За това говори и бурната им среща в Народния театър, откъдето поетът, боейки се от сцени, избягва и моли любимата си да му върне цялата кореспонденция, защото имал твърдото намерение да се раздели с нея. Тогава си определят среща след 2 години – на 18 юни 1911 г. Но Мина не я доживява. Когато постъпва в санаториума в София, Яворов успял да проникне в болницата само веднъж. Петко Ю. Тодоров толкова много се ядосал, че не му проговорил до края на дните му.
Но здравето на Мина се влошава и я изпращат в санаториума „Берк” на Атлантическия океан, откъдето пише на любимия си: „Не искам да тлея, искам да живея“. Месец преди смъртта й Яворов заминава за Франция, моли близките й да му разрешат да я види, но те отказват, защото бере душа, тялото й е в гнойни струпеи и тя не би искала да я запомни такава.
Погребват я в Бианкур. Възлюбленият й присъства на опелото в руската църква. Трогнато, семейството решава да му подари някои лични вещи на Мина. Яворов всеки ден ридае на гроба на любимата си.
И ако не бе я срещнал наяве, той би и я измислил – такава каквато я е виждал винаги в бляновете си.
Източник: highviewart
