Имало едно време едно листо. Вятърът го откъснал и то полетяло, носено от вятъра. Едно врабче, току що излюпено, го попитало:
– Ти защо падна от дървото?
– Не паднах, просто ми омръзна да стоя там.
– А накъде летиш?
– Където си искам, натам летя.
Трябва да признаем, че то бил твърде гордо и високомерно листо, за да си признае, че не умее да лети и напълно е подчинено на външните стихии… а може и наистина така да е мислило.
Когато вятърът стихнал, листото паднало в реката и започнало да се носи по течението.
– А сега защо падна и накъде плуваш? – попитало врабчето.
– Аз не паднах – обидило се листотo – просто ми омръзна да летя и поисках да поплувам, а накъде – накъде си искам: аз съм свободно листо и правя каквото си искам.
– А защо не поплуваш в другата посока?
– Колко пъти да ти обяснявам – щом не плувам натам, значи не искам; правя само което искам.
След няколко дена врабчето се научило вече да лети мъничко и видяло пак листото, но то бил съвсем пожълтяло.
– Защо така пожълтя? – запитало то. – Какво са ти направили?
– Никой нищо не ми е направил, просто поисках да си сменя цвета и го направих.
Врабчето повярвало на листото и оттогава започнало да счита листата за висши същества, защото не можело да разбере как може да се лети без крила, да се плува без ръце и крака, а още по-малко по желание да се сменя цвета.
Но настъпила есента и все по-често листа се откъсвали и политали, но врабчето никога не видяло нито едно да лети срещу вятъра, а когато попадали в реката, никога не се носили срещу течението. И никога не видяло лист, който да остане зелен.
Врабчето пораснало и променило отношението си към листата, живеещи с илюзията, че управляват живота си. А за себе си решило, че е по-добре да си признае, че вятърът може да го издуха и да промени набелязания от него път, но да има възможност да му противостои, отколкото да говори, че не е подвластно на вятъра и лети, накъдето иска, когато вятърът го носи в обратна посока.
Източник: gnezdoto.net