Здравейте, приятели. Искам чрез своята история да ви докажа, че истинската любов никога не умира. Дори и да сте били разделени години наред, очите на любимата не се забравят. Красивите спомени живеят, закътани в сърцето – там, където е топло и потайно. Моят спомен се нарича Габриела.
Двамата се влюбихме пред една витрина, отрупана с всякакви коледни дреболии. Аз исках да избера красив свещник за майка си, а тя не откъсваше очи от блестящите украшения. Изведнъж момичето се обърна и очите ни се срещнаха. Тогава не знаех, че току-що се бях сблъскал със самата съдба. Синият й поглед ме погали и омагьосан от нея, си помислих, че тя сигурно не подозира колко много прилича на ангелите, украсяващи входа на магазина.
Влязохме почти едновременно и аз като бодигард продължих да я следвам. Накрая, вместо да купя свещник за майка си, ръката ми сама избра един ангел – красив и призрачен. Само за няколко минути я изпуснах от поглед и когато се огледах, не я видях. Излязох на улицата и забелязах стройната й фигура да завива зад ъгъла. Хукнах като луд след нея, настигнах я, докоснах рамото й и без да кажа и дума, й поднесох ангела. Тя се усмихна, а сините й очи накараха сърцето ми да подскочи. Попита ме как се казвам. Поех си въздух и послушно отговорих: Георги.
Две години по-късно с Габриела подготвяхме нашата сватба. Обичах я много и исках тя да бъде моя съпруга. Преди да я срещна, в живота ми имаше няколко кратки връзки с момичета, но нито една не беше сериозна. С Габриела всичко беше различно. Тя умееше да прави специален всеки миг, дори най-обикновения. Знаеше как да преминем през дребните спорове с усмивка, без да ги превръщаме в скандали и драми.
Оставаше месец до сватбата, когато срещнах стар приятел. С Васко бяхме много близки в университета, но после пътищата ни се разделиха. Години не бяхме се виждали и още същата вечер отидохме по мъжки в едно от най-хубавите заведения в града ни. Пихме, но не се напихме. Говорихме дълго, всеки разказваше как се е завъртял животът му, спомняхме си доброто старо време. После го поканих вкъщи, показах му наши снимки с Габриела, дадох му и покана за сватбата. Васко няколко пъти каза колко красива жена съм намерил, но не беше съвсем искрен, нещо премълчаваше. Подпитах го какво го мъчи и тогава той се отприщи: жените били лукави, в кръвта им било да лъжат, можели да се увиват около всеки, който ги е допуснал в сърцето си и от когото могат да имат полза…
Не ми харесваха приказките му, а като казах, че се е превърнал в истински женомразец, Васко въздъхна: „А как иначе? Две жени обичах и двете ми разказаха играта. За първата се ожених млад, глупав и зелен. Но как се поддадох на игричките на втората, още се чудя…“ Подробностите, които сподели, бяха доста грозни и обясняваха горчивината и недоверието, с които гледа на жените. И както го убеждавах, че не всички са еднакви, нещо в мен се пречупи. След срещата с Васко започнах да се вглеждам през лупа в Габриела и момичето, което допреди дни беше най-важното за мен, вече ме плашеше и будеше у мен съмнения. Макар че се познавахме дълго, вече не бях сигурен, че ми е време за брак.
Спомних си развода на родителите си, разочарованията и безкрайните им разправии. Питах се дали наистина сме един за друг? Ами ако я нараня или тя мен? А може би ще я напусна някой ден така, както баща ми изостави майка. Ще издържи ли прекрасната ни любов на всички житейски препятствия? Няма ли да се събудим някога с болка и ненавист в душите и уморени да осъзнаем, че вълшебната приказка е свършила?
Въпросите валяха като лавина, а отговорите ми носеха само още повече съмнения.
Тогава не подозирах, че точно аз, със своята нерешителност, убивам всичко красиво между нас. С тази отрова в сърцето си допуснах най-голямата грешка. Не събрах смелост да се изправя срещу Габриела и да й призная, че не съм готов да бъда съпруг и баща. Страхувах се от синия й поглед, от болката, която щях да видя в очите й. Затова избягах. Десет дни преди сватбата й изпратих писмо, в което я уверявах, че не съм достоен за нея. Думи на един жалък страхливец, какъвто всъщност бях. Не знам каква е била реакцията й, когато е прочела онова писмо, но тя не ме потърси. Дори не дойде да ме зашлеви през лицето.
Габриела си отиде с тихи стъпки, както се беше появила в живота ми. Но моите страдания тепърва започваха. Защото въпреки съмненията аз я обичах силно. Днес знам, че именно голямата ми любов събуди отровните страхове, които провалиха връзката ни. Не исках да я нараня, не бях готов и аз да бъда наранен.
Изминаха десет години. През това време имах две сериозни връзки, дори живеех с жените на семейни начала, но щом заговореха за брак, рязко и окончателно прекъсвах отношенията ни. Разбира се, не с писмо, както направих с Габриела. Директно си събирах багажа и си тръгвах. Всеки провал ме караше да си казвам, че преди години постъпих правилно. Ето, аз просто не мога да бъда съпруг. Бракът не е за мен и двете ми неуспешни връзки го доказаха. А истината беше, че всъщност не обичах приятелките си, както те желаеха. Не им бях отдаден, защото отдавна подарих любовта си на момичето със синия поглед. За тях не остана почти нищо.
Един ден, докато се разхождах сам по улиците, краката ме отведоха до онзи магазин с красива витрина и ангели, украсяващи входа му. Пак наближаваше Коледа. Градът ни много се беше променил, но нашият магазин за джунджурии си беше все същият, на същото място.
И изведнъж я видях. Оглеждаше лъскавите украшения. Макар че веднага я познах, в първия момент си помислих, че сънувам. Все пак бяха минали много години. Наблюдавах я като омагьосан, докато си тръгна. Искаше ми се, както някога, да изтичам след нея, да я докосна, да я погледна в очите… Краката ми не помръднаха. Не направих и крачка към нея. Не знаех дали ще иска да разговаряме, ще ми позволи ли да я погаля, да се извиня. А знаех, че само тогава болката ми ще утихне.
Все пак купих малък ефирен ангел от нашия магазин и вечерта позвъних на добре познатата врата. След минута по коридора се чуха стъпки и пред мен застана Габриела. Времето сякаш спря. Един срещу друг стояхме аз – мъжът, който я нарани жестоко, и тя – моята единствена любов. Събрах цялата си смелост, подадох й ангела и казах: „Здравей!“ Очаквах да ме изгони, да се развика или просто мълчаливо да затръшне вратата под носа ми. Вместо това тя колебливо се усмихна и ме покани да вляза. Едва пристъпил прага, отворих обятия, а тя се сгуши в тях. Нямаше минало, нито бъдеще, само този вълшебен миг.
След тази странна среща животът ми тръгна в друга посока. С Габриела понякога се виждахме на чаша кафе, разговаряхме и после всеки поемаше по своя път. Не се осмелих да попитам, но от кратките ни срещи разбрах, че още е сама. Може би дълго щях да се лутам, отчаян от собствената си неувереност, ако съдбата не ми помогна. Един ден я видях да върви замислена по улицата. Тръгнах зад нея, след няколко минути се оказахме пред болницата и, за мой ужас, тя се насочи към онкологията. Не посмях да я последвам.
Стоях там, отпред, а обърканото ми съзнание рисуваше страшни картини – моята любима, сложена на апарати; болна е; колкото и да е силна, сигурно не й е лесно да бъде сама в борбата с болестта… Тогава ужасен си спомних какъв страхливец бях и как я изоставих преди. Втори път нямаше да постъпя така подло. Преди сгреших и се отказах от любовта ни, но сега исках да съм до нея, каквото и да ми коства това. Заедно ще победим болестта. Отчаян и обезверен, че ще загубя Габриела отново, още същата вечер паднах на колене и я помолих да се омъжи за мен. Два месеца по-късно сключихме брак.
Най-хубавото е, че съпругата ми не беше болна. Онзи ден се отбила да види своя позната. И ако преди време страхът ме накара да се откажа от нея, сега пак страхът, че ще я загубя завинаги, ме накара да направя най-важната крачка в живота си. И двамата платихме висока цена, но разбрахме, че истинската любов е една и идва в живота ни веднъж.
Георги
Източник: lichna-drama
