Веднъж поканили един свят старец, за да обсъдят греховете на един монах и наказанието, което трябва да му наложат за тези грехове.
Старецът в началото отказал да участва в импровизирания съд, но накрая успели да го склонят и той дошъл. Когато пристигнал, носел на рамото си плетена кошница, пълна със ситен пясък. Докато вървял, пясъкът се сипел през едрите пролуки на кошницата.
– Какво е това, отче? – попитали го другите монаси. – Защо ти е тази кошница?
– Братя мои, това са моите грехове – отговорил старецът. – Те се сипят след мен, но аз не ги виждам. В същото време дойдох тук, заедно с вас да съдим чуждите грехове.
Монасите се спогледали и разбрали какво искал да им каже мъдрият старец. И простили на сгрешилия монах.
Притчата е част от сборника „ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА. 150 ПРИТЧИ ЗА ИЗКУСТВОТО НА ЖИВОТА„, издателство Гнездото
Източник: gnezdoto.net
