Една история за невидимите нишки на приятелството и любовта, благодарение на които можем да видим крехката светлина на надеждата в края на тунела…
„Надеждата е като пътека през полето. Може би преди не е съществувала, но когато много хора започнат да вървят по нея, тя в крайна сметка се появява.“ – Лин Ютан
Декември е. Туристите отдавна са си тръгнали от малкото крайбрежно селце Пуерто Анил. Улиците му пустеят, а бурното море изглежда тъмно и заплашително.
Такова е настроението и в „Кафе Търнър“, единственото работещо заведение в рибарското селище. Неговата съдържателка Сара е съкрушена. Тя току-що е получила известие, че три дни преди Коледа трябва да напусне мястото, в което е прекарала последните четири десетилетия от живота си. Къщата, в която се помещава кафенето, а също и жилището ѝ, трябва да бъде освободена на 22 декември. А това място е всичко, което изпълва дните ѝ със смисъл, то е нейният пристан, препитание… тук са всичките ѝ спомени.
Погълната от нерадостните си мисли, Сара не е очарована от първия посетител за деня. Червенокосо момиче с разплакани очи и объркано, нещастно изражение вече е заело една от масите. Устните му потреперват сякаш всеки момент ще избухне в ридания. Но точно сега ѝ е трудно да вижда още една сломена душа…
Когато в късния зимен следобед вратата на пустото заведение се отваря за втори път, на прага се появява местният пожарникар Амброс. Той идва за своя следобеден чай, но се натъква на гробовна тишина и две жени, отдадени на мъката си.
А късно вечерта се появява и третият, последен клиент за деня. Едър, снажен мъж с мрачен поглед. По всичко личи, че и той е претърпял тежко житейско крушение.
Вече са четирима. Почти непознати. И изглежда всички те са самотни „корабокрушенци“. Но все пак в „Кафе Търнър“ за всекиго се намира по чаша вино и малко сирене. А защо да не седнат на една маса и да споделят житейските си патила?
Е, сега вече са четирима приятели по неволя. Всички са в задънена улица и… май няма никаква надежда. Животът на всеки от тях прилича на горяща къща, в която не е останало почти нищо, само тишина и горящи отломки…
И тогава един от тях задава въпроса: „Представи си, че животът ти е сграда, в която избухва пожар. Вътре вече не е останал никой. Само онова, което е давало смисъл на дните ти. Какво би спасил от огъня?“
Всички трябва да отговорят. Всеки един трябва да разрови жаравата, да извади болезнените спомни и да потърси своя отговор.
И така, неусетно разговорът, започнал като игра, преплита съдбите им и ги повежда по напълно непознати пътища. Които може би ще променят живота им…
„Кафе Търнър“ има само три седмици живот, но неговият прозорец продължава да свети до късно всяка нощ. Дали златистата светлинка, която струи от този прозорец не е спасителен фар за четиримата „корабокрушенци“? Дали не е останал лъч надежда за техните сломени души?
Тази вълшебна история ни разказва прекрасният каталунски писател Франсеск Миралес в книгата „Лъч надежда„. Прочетете тази малка книжка. Тя ще ви сгрее в мрачните дни и ще превърне бурното зимно море в слънчев оазис.
И винаги когато в живота ви е тъмно и студено, си спомняйте за последните дни на „Кафе Търнър“ и за неговите „корабокрушенци“. Защото спасителната светлинка е някъде там, в нощта. Просто трябва да я потърсите и да не забравяте, че тя най-често е запалена от сигурна приятелска ръка.
И дори животът да прилича на купчина овъглени отломки, там, в огъня, има едно нещо, което трябва да спасите на всяка цена.
Източник: gnezdoto.net
