„Петко ле, капитанине,
Петко ле, командирине,
Яла се, синко, остави,
От това пусто хайдушко…”
Борил се за свободата на потиснатите в Османската империя, без разлика от вероизповеданието – българи, гърци, турци. Посветил живота си на освобождението на беломорските българи и обединението им с България. Защитник на Родопите – Капитан Петко Войвода – име легенда в българската история.
18 годишна е богатата хайдушко-революционната му. Десетки са сраженията, в които е участвал. 33 пъти е бил раняван. Само телеграфното им споменаване ще изпълни няколко страници. А, от друга страна, за всяко от тях би могло да се напише разказ или сценарий за приключенски филм. Защото спомените, преплели истина и легенда, разказват за невероятната смелост на Петко Войвода, за неговата съобразителност и хладнокръвие.
Първите му животописци и биографи – Филип Симидов и Стою Шишков са негови съвременници.
През 1974 година Николай Хайтов прави обстоен художествено документален преглед на всичко, съхранено за легендарния „Капитан Петко Войвода“.
На следващата година по негов сценарий започват и снимките на многосерийния биографичен филм на Българската телевизия с режисьор Неделчо Чернев. Спомняме си изпълнението на актьора Васил Михайлов. Той сам е споделял многократно колко близка до сърцето му е ролята на Петко Войвода, колко обича и пее с удоволствие любимите песни на Войводата и другите, посветените на него. Спомняме си „Руфинка болна легнала“. Епизодът в кръчмата, където Петко Войвода /Васил Михайлов/ подема песента и всички обръщат очи към него. Замлъкват и само песента остава да звучи до финала на филма.
Ще си позволя да преразкажа само два епизода от героичната биография на легендарния българин, защото поборническите години от живота му не могат да се поберат в няколко страници. Образът му не се помества в рамка. Колкото и голяма да е тя, ще му бъде тясна.
Петко Кирков (Киряков) Калоянов е роден в българското село Доган Хисар – на 26 км от Дедеагач – на 18 декември 1844 година.
Седемнайсетгодишен, голобрадият юноша
събира 7 връстници и излиза да мъсти за смъртта на брат си. Последват още няколко успешни битки с поробителя и за хайдушката дружина започват да се разказват легенди.
Следват сражения с потеря от 130 души, залавяне, бягство от „Камлъкуле“ (Кървава кула), известна днес като „Бялата кула“ в Солун.
Привлечен от гърците в борбата им срещу османските поробители, през 1864 година Петко Войвода е слушател във Военното училище в Атина. Само две години по-късно се среща с Джузепе Гарибалди. Организираната „гарибалдийска дружина“ от 220 италианци и 67 българи, участва в Критското въстание. Тук Петко Войвода спечелва званието „капитан“. Между другото под влиянието на Гарибалди той изживява в себе си илюзиите на старото хайдутство като изолиран бунт, свързан само с личното отмъщение, и си поставя високата цел – освобождаването на своя поробен народ.
През 1869 година отново събира дружина, но не вече хайдушка, а въстаническа, която ще върви да се бие за освобождението на Тракия. Тръгват от Атина по море към родината.
„Осемдесет и двамата души – македонски и тракийски българи – се събират в една взета под наем гръцка гемия с намерението да се доберат до някое турско пристанище на беломорския бряг и да навлязат оттам в родната Тракия. Гемията се отправя на път при хубаво време, но в открито море се появява неочаквана буря, която ги изтласква пред турската постова крепост „Сир“ на остров Митилин (Лесбос). Първото желание на бунтовниците било да се върнат назад в морето, но проклетият вятър не стихвал, а разбунтувалото се море било не по-малко опасно от турската крепост. От друга страна, припасите били на привършване.
В тази решителна и страшна минута Капитан Петко войвода, както ще се нарича той отсега нататък, дал една невероятна заповед: „Спусни котва!“. Заповедта му се посрещнала с недоумение. Но докато гемиджията спускал котвата, Петко изчезнал в своята каюта и оттам след малко се появил един облечен в бляскава униформа военен турски паша, снажен и висок. Първата му заповед била всички да се облекат в низамски униформи. Техният войвода на тръгване от Атина съобразил да набави не само своята пашовска униформа, но и стотина други – войнишки – за да може безопасно да дебаркират на беломорския бряг. Ето че тези униформи дали възможност на дръзкия бунтовник да приведе в действие един невероятно рискован и опасен план. „Да се спусне лодка!“ – изкомандвал младият паша. Междувременно на кораба вече се развявало турското военно знаме, развявало се и на лодката, която плувала към брега.
От тук нататък случилото се звучи като в приказка. Младият паша тръгнал от Стамбул по проверка на морските гарнизони. Посрещнат с подобаващи почести, той пристъпва незабавно към преглед на крепостта. Поздравява коменданта за отличната военна готовност на поверената му артилерия и обещава да докладва за него на високото началство в Стамбул. Комендантът е трогнат от тази оценка. Закуската, на която го кани, е отрупана с печени кокошки, пилафи и всякакви видове риба. Малко преди сбогуването, „ревизорът“ се досеща, че на неговата гемия хранителните припаси са май на привършване и моли коменданта да сложат в лодката му за „зор заман“ някаква храна.
Комендантът моли да съпроводи драгия гост до гемията, но под предлог, че много бърза, пашата успява да отклони любезното предложение и претоварената с хора и провизии лодка се отправя към застаналата в залива гемия. В момента, в който се качват, топовен гръм разтърсва въздуха и бяло облаче дим се появява над крепостта. Първата мисъл на бунтовниците е, че измамата е разкрита и крепостната артилерия стреля в гемията, но след първия следва втори, трети… пети, шести гърмеж – шест топовни салюта – последен поздрав към симпатичния стамбулски паша от гарнизона на военната крепост Сир.
Три дни след „ревизията“ на Сир гемията хвърля котва на пристанище Енос, до устието на река Марица, и бунтовниците, отново преоблечени във военни униформи, слизат на родния беломорски бряг. Родопските възвишения скоро приютяват двегодишния изгнанник заедно с неговата бунтовна дружина.“
В една народна песен от село Железница Благоевградско се пее:
„Де се е чуло, видяло,
във едно царство два царя,
два царя, два господаря,
в Стамбула султан царува,
в Морона Петко войвода
и неговата вярна дружина“.
Отново за главата на Петко войвода е обявена фантастичната награда от 5 000 лири.
„Играта с огъня“ този път захваща жандармерийският началник в Одрин, прочутият Арап Хасан
„Първата работа му била да подбере за потерята си от добрите най-добрите. Седемдесет души, отраснали с ятагана и барута, млади, яки и безстрашни, готови да следват своя прославен началник дори в ада.
Арап Хасан тръгнал от село на село по местата, където действала дружината на Петко Войвода. Хващал заподозрените като ятаци на хайдутина и с побоища се мъчел да изтръгне от тях признание къде се крие „Големия“ и кои са неговите помагачи по селата. Петко узнал, разбира се, веднага всичко: и къде ходи Арап Хасан, и какви закани му отправя, и какви безобразия извършва, и макар че много пъти имал сгода да се разправи с неговата потеря, намислял, вместо да троши силите на своите хайдути в кървав бой, да залови Арап Хасан жив и го накаже. За да изпълни плана си, решил да накара най-напред Арап Хасан спокойно да се отпусне, като знае, че дружината на Петко Войвода е далече.
Край селото, в което се установила потерята на Арап Хасан, имало турски чифлик и стопанинът, някой си бей, поканил предводителя на потерята да му гостува. Многобройните Петкови съгледвачи веднага донесли до знанието на войводата, който с невероятна бързина, само за едно денонощие, успял да пристигне на мястото и да заложи хитрия капан, в който трябвало да попадне Арап Хасан. Преди изгрев слънце той разположил дружината си в една горичка, недалече от чифлика, където бил поканен Арап Хасан. Самият войвода с двама от хайдутите се преоблекли в скъсани дюлгерски дрехи, нарамили торби с чукове и се разположили уж да обядват някъде по средата на пътя между селото и чифлика, по който трябвало да мине Арап Хасан. Преди да се раздели със своята дружина, Петко заръчал да му идват на помощ само ако пукне пушка. По едно време се зачул конски тропот. По пътя се задали трима конници. Очевидно Арап Хасан с двамата си придружители. Забелязал хората, бинбашията спрял коня и запитал зидарите, които станали прави и почтително го поздравили, кои са и закъде пътуват. Поискал им тескеретата и сбутал коня си към тях.
Зидарите затарашували из пазвите за тескеретата и наближили към тримата конници, за да им ги покажат, но когато били вече съвсем близо до тях, по даден знак изведнъж всеки от тримата с едната ръка хванал поводите на един кон, а с другата извадил нож. „Аз съм Петко войвода! – извикал най-едрият „дюлгерин“. – Все се търсим и не можем да се срещнем, разгеле, видяхме се!“ Името „Петко войвода“ и ножът в ръката му не оставяли място за съмнение. Вдървеният от внезапната уплаха Арап Хасан покорно се отпуснал в ръцете на войводата.
За един миг тримата турци били обезоръжени и заедно с тримата хайдути изчезнали в гората, където с нетърпение ги очаквала дружината. Конете на пленените били дадени на един овчар и му било заповядано да ги предаде на потерята в селото, като й обади, че нейният предводител, заедно с двамата му придружители, ще бъдат известно време гости на Капитан Петко в горите. Така че да не ги мислят. Ужасната вест за пленяването на Арап Хасан така разтревожила неговите бабаити, че те забравили заръчаното вкусно ядене и пиене, качили се на конете и заминали за Гелибол, за да обадят на мютесарифа за постигналото ги нещастие.
След пленяването на Арап Хасан мнозина от Петковите четници поискали да бъде наказан със смърт заради неговите зулуми, но Капитан Петко Войвода взел решение да пощади живота му и да издейства чрез тоя драгоценен залог освобождаването на всички задържани по затворите с обвинение, че са Петкови помагачи и приятели. В тоя смисъл Петко изпратил чрез ференския каймакамин писмо до Вали паша в Одрин и само двадесет и четири часа подир това Вали паша изпратил телеграма, че всички Петкови приятели в Одринския затвор са освободени. По този случай на 30 юли 1872 година каймакаминът на Фере Мустафа Сусам пратил следното оригинално писмо до Петко войвода.
„До горския самоуправен владетел Петко Киркоолу
Писмото ви, което бехте проводили до мене, бях го препратил до моето високо началство с молба от моя страна да ви се уважи, и тази ваша молба се уважи. Съгласно вашето искане и на основание телеграфическата заповед с днешна дата, вашите роднини и приятели са освободени всички от Одринския затвор. Затова ви моля да освободите Хасана заедно със заптиите, всички които се намират във вашите ръце. При това пращам ви моя добър приятел Хасан бея, който ще ви донесе моите добри пожелания към вас.
Ференски каймакамин
Мустафа Ефенди Сусам“
Може би това е единствен документ в историята на хайдутството. В писмо каймакамин да нарича хайдушки войвода „самоуправен“ (независим) владетел и да му поднася черно на бяло капитулацията не на незначителен местен бей, а на всесилния одрински Вали паша! Нещо повече, както се узнава от съхранената сметка на Петко войвода за постъпленията и разходите на дружината му през 1872 година, ференският каймакамин е бил принуден да заплати допълнително за освобождаването на Арап Хасан огромната за времето сума 6000 златни турски лири.
И все пак Арап Хасан е трябвало да изтърпи едно малко наказание, за да помни кога се е хващал да си „играе с огъня“ – и на него подобно на Осман ага му били обръснали левия мустак и дясната вежда. След тази малка операция, която завинаги опозорила жестокия и самонадеян бинбашия, той, без никъде да спира, се явил на каймакамина в Енос, а каймакаминът веднага го препратил в Одрин на Вали паша, където го чакало разжалваме и тригодишна присъда във Видинската крепост.“
Десетки са подвизите, дебнещите опасности, хитроумно заложените капани, съобразителните и смели ходове за спасение, с които било изпълнено хайдушкото ежедневие на Капитан Петко Войвода – славен народен бранител и герой.
Над 22 броя са паметниците, издигнати да напомнят на поколенията за този необикновен българин. В Ивайловград, Чепеларе, Варна, Пловдив, Стара Загора, Асеновград, Бургас, Хасково… В родното му село Доган Хисар в Гърция, в Рим – редом с паметника на Джузепе Гарибалди и последният, открит на 10 септември тази година – в Киев.
Източник: club50plus
