Роден съм в малък провинциален град в България, държава, разположена на Балканския полуостров в Европа. От ранна възраст, винаги съм искал да постигна нещо значимо, нещо, което ще ползват хората, да бъда различен. Определено моите мечти не съответстваха на стереотипите – да стана полицай, актьор, певец и т.н. Въпреки, че не бях в състояние да видя и да формулирам ясно мечтата си, знаех, че тя е някъде там и когато я намеря, нещо голямо ще се случи с мен.
Някъде около четвърти клас амбиция и желание ме насочиха към плуването. За съжаление, след като спечелих няколко местни състезания реших, че това не е точно моето призвание и поради липса на време то остана само мое хоби. Плуването бе последвано от футбол и шах, където също постигах успехи и получавах награди. Чрез спорта се научих да бъда отборен играч и едновременно с това да имам амбиция да спечеля, но аз все още чувствах, че не съм намерил истинското нещо, което да нарека „съдба“. С разбирането, че вероятно чрез изкуството ще намеря не само своя път, но също така и себе си, започнах да взимам уроци по изобразително изкуство, китара и тромпет, а дори завърших и курс по театрално изкуство.
Все пак мисля, че първата стъпка да намеря себе си, беше по времето, когато бях член на екоклуба на гимназията с преподаване на чужди езици“ Петър Богдан“. Тогава посетихме Дома за деца с умствени увреждания в гр. Монтана. Нашата цел бе проста и ясна- да направим така, че децата да се чувстват по-близо до природата, като помагаме при залесяването и разработим различни проекти по изкуствата. Това беше просто един обикновен ден за мен, докато не усетих, че едно от децата ме гледаше. То бе със синдрома на Даун и забелязах, че ходеше трудно, но дойде при мен, хвана ръката ми с поглед, който никога няма да забравя. Искрата в очите му подсказваше, че може да дари безусловна любов, както и огромно желание да намери и да има приятели. И аз, и моите съученици бяхме разтърсени. Бях толкова крайно повлиян от това преживяване, че трябваше да минат няколко дни, преди да успея да разбера какво се е случило наистина и да схвана трудната ситуация, в която се намират тези деца и тяхната безпомощност в реалния свят (поне такива бяха мислите ми тогава) .
Следващите месеци аз и моите приятели от клуба започнахме да посещаваме редовно децата, като обаче вече бяхме подготвени, за разлика от първия път, което ни позволи да се отпуснем малко и да станем приятели с тях. Бяхме силно впечатлени от тяхната воля за живот, желание да опитат нови неща, оптимизъм и любопитство. Техният живот и чувствата, които показваха, често ни разплакваха и ни караха да се запитаме колко много тъга и трагедия има в това да се родиш със заболяване в сравнение с останалите. Ние всички започнахме постепенно да разбираме, че целта на нашите посещения не трябва да бъде само да ги накараме да се чувстват по-близо до природата , но вместо това да ги разберем и почувстваме. Бях толкова удовлетворен от работата в помощ на децата, че осъзнах истинското си призвание- да помагам на хората около себе си.
Няколко седмици след като започнах посещенията този дом за деца с умствени увреждания, започнах да посещавам и работните места на баща ми и майка ми и да им помагам, с каквото мога. След като видях в действие професионалната работа на баща ми като зъболекар и на майка ми като медицинска сестра в болницата, разбрах каква преданост и грижа за здравето на хората е това. Начинът, по който се комбинира благородната кауза да се помага на другите с изхранването на едно семейство, ме накара да насоча вниманието си към медицинската професия, надявайки се така да задоволя желанието си да помагам на другите.
Започнах да ходя на допълнителни курсове в учебната програма по математика, химия и физика. Участвах в различни местни, регионални и национални състезания през успехи и моментни неуспехи, но моята цел да стана лекар оставаше същата.
Не дълго след това се записах в българския младежки Червен кръст, което разшири допълнително все още развиващият ми се поглед към живота. С участието ми в кампанията за борбата със СПИН, в инициативата за подпомагане на сирийските бежанци, в програмата за настаняване и помощ на приемни деца и с курсовете за спешна помощ, аз бях в състояние да се види и разбера в дълбочина проблемите на съвременното общество и възможните решения за тях. Моето активно участие във всички тези дейности разви в мен силни лидерски качества, в същото време с разбиране и зачитане на работата в екип, което знам, че ще бъде от голяма полза по-нататък в моето израстване и развитие като личност.
Въпреки че се занимавам с всички тези допълнителни учебни дейности, никога не съм спрял да получавам възможно най-високите оценки, а в края на годината, взех един английски изпит ( FCE – First Certificate Examination) с най-високата оценка – ( A) – Отлично.
Лятото дойде и тъй като повечето от дейностите на извънкласните форми са само по време на учебната година, аз избрах, вместо да играя онлайн игри с брат ми, да използвам свободното си време да работя в автомивка. Така успях да спечеля малко пари, но по-важното е, че придобих чрез собствен опит разбирането за работата и човешкия труд, как те се оценяват и ценят. Върнах се обратно на училище по-силен, по-опитен от всякога и готов за нови предизвикателства.
След два месеца от учебната година класният ръководител ни предостави информация за BulRA и стипендията, която се предлага съвместно с ASSIST и HMC. След вземане на решението да кандидатствам, аз започнах да подготвям документите си с надеждата, че ако ме изберат, в допълнение към всички нови приятели, които ще намеря, ще получа висококачествено образование, което ще помогне да изпълня мечтата си да стана доктор по медицина.
Източник: temadaily