Настоящите мисли са посветени на всички онези, за които възрастта се оказва спирачка да живеят пълноценно и щастливо. В днешното бързо и постоянно променящо се положение старостта определено отстъпва и това е нормално, а не странно … Сега жените да роди на и дори над 40 години не е прецедент, а голяма част от тази възраст, осъзнавайки своето емоционално естество, се насочват уверено към „приключенията“; тези, които са достигнали 50 – нямат най-малко намерение да дадат на младите с десет години …
А на 60 – да кажеш, че някоя жена е стара означава, че си изостанала да приемеш съвременните тенденции, че ръстът на продължителността на живота води до неминуемо забавяне на възрастта на населението.
Сегашните демографски проучвания показват, че днешните жители на развитите европейски страни на 65-годишна възраст (по-рано официално приет като граница на старостта ), по показателите: влошаването на здравето и физическата активност, намалената работоспособност и възможностите за самообслужване са твърде далеч от понятието „старци“, но трябва да преодоляват определени психологически граници.
Как да стана това ефективно? Ето няколко идеи на етнолога и антрополог Марк Оже. Преди всичко не трябва да обръщаме внимание на възрастта. В социалната среда, в която живеем, това се оказва трудно, особено след пенсиониране … В този смисъл хората на умствения труд имат предимство – те могат да поддържат своята психическа активност и така да избягват за дълго време натиска на годините. За тях е естествено да не изпадат в униние – така те стават с достойнство, без сътресения.
Подобно е положението с тези представители на артистичния свят, които по естествен път нагласят своята игра с хода на времето. За такива хора казваме, че са верни на живота! Не трябва да се влияе от чуждите погледи, които напомнят за нашата възраст. Трябва да сме наясно, че възрастта и времето не са понятия от един ред. Възрастта е необратим ход на годините, времето може да е памет за миналото или въображаемото бъдеще или смес от двете …
В този аспект времето се възприема като свобода, а старостта се определя от човешките рамки на човека. Отреденото ни за живот единствено обуславя понятието „старост“, но тя нито ни предопределя душевното ни състояние, нито особеното учение да гледаме на света без унижение. В същество, старост не съществува; приемането, че човек е старец е външно впечатление и социална условност. Не трябва да се определят помежду си чрез възрастта. В идеалното общество би трябвало всички да са равни пред лицето на старостта. Не трябва да си мислим дори, че можем да третираме като малки деца, но не трябва да се подаваме на страха от болестите … Има обаче парадокс: по-дълъг живот създава на обществото неудобства, уви …!
Не трябва да живеем съответно на възрастта, защото това означава да приемем живота от трагичната му страна – като неумолима съдба с ясен край. Трябва да живеем в съответствие с времето, когато отношението към старостта в дадено общество зависи от степента на неговото културно развитие, но в почти всички култури то е твърде сурово Малко изключения (например, Япония) само го потвърждават.
Трябва да се наслаждаваме пълноценно на времето, което имаме, а не да възприемаме възрастта като заплаха. Но как? Водейки активен начин на живот – пътуванията, хабитите и редовното спортуване, постоянното търсене на нови информации в днешния глобален свят и разнообразните размишления, всичко това е насочено към забавяне и удължаване на времето. Създават се предпоставки на въпроса за възрастта да отпадне, например, когато участваме равномерно с по-млади от нас в най-различни мероприятия, където нашите умения са съизмерими с тези на останалите. Тогава се чувствам истински освободени и щастливи. И живеем напълноценно.
Източник: vsyakajena
