Мно-о-о-о-го му е любимо на българина да мрънка, че нищо не му се получава в живота. И все някой друг му е виновен, задето е на тоя хал и вече е ей на толкова да си пререже вените. Само че няма нужда от драматизации по пиесата „Многострадална Геновева“.
Четох някъде, че вече имало и синдром, кръстен на култовата героиня на Кръстьо Пишурката, само че не този синдром сега е обект на конкретната статия. Защото обектът сте вие. Всички вие, които всяка нощ си лягате с мисълта „Защо тъпча на едно място?“ и се събуждате, окрилени от надеждата, че ето, „днес вече ще се случи чудото и шефът най-после ще ме забележи.“
Само че шефът не ви забелязва и единственото полезно нещо, което успявате да свършите в офиса за целия ден, е да спасите една муха от удавяне в портокаловия ви сок и да кажете на Василка от отдел „Кадри“ „Честита прическа!“.
Преди половин година, както си седях и си пиех в кръчмата „Котвата“ в Стокхолм, се заговорих със съседа си на бара. Беше около 65-годишен, с хубаво телосложение и лек богаташки загар, но не като от солариум в китайския квартал, а като от частно плажче в Бора Бора.
Представи се като Йонатан, заемал много висок пост в био-фармацевтичния гигант AstraZeneca. След като си поръчахме по трето питие, Йонатан стана особено разговорлив и на мен все повече ми харесваше факта, че с безгрижие плащаше с картата си, приятно сияеща в златни отблясъци. Преди обаче да поръча шестото питие, проявих благоразумие и се прибрах с Uber. Или беше с метрото. Не помня. Обаче особено добре си спомням как Йонатан се опита да ми обясни защо някои хора успяват в живота, а други – не.
Чакай, викам, да си записвам наум, че и аз съм по-скоро от втората група, за да не кажа направо, че съм от третата група – тази на хората, които и не се стараят особено да им се получи в живота.
Всеки път, когато Йонатан наема някого на работа, той му разказва една и съща история. Твърди, че повечето хора или не разбират историята, или пък я разбират, но не си взимат поука от поуката.
И така… Двама души, да ги побългарим и да ги наречем Иван и Драган, започнали работа в един и същи ден в голяма компания.
Минали пет години и Иван помолил за среща с Големия Шеф. По време на срещата той попитал Шефа защо го държи вече толкова години на същата позиция, докато Драган, с когото имали равен старт, вече заемал скъпо платен мениджърски пост.
– С удоволствие ще ти отговоря на въпроса, Иване, но преди това искам да ми свършиш една услуга. Иди до зеленчуковия магазин на ъгъла и виж по колко продават картофите.
Иван се затичал, за да изпълни поръчката на Шефа колкото се може по-бързо и с това евентуално да му направи добро впечатление. Когато се върнал запъхтян, казал, че имали чувалчета от по 3 кг за 1. 50 лв.
– А би ли се върнал да попиташ дали имат по-малки разфасовки? – попитал Шефа.
Когато Иван се върнал след десетина минути, казал, че да, имат килограм за 55 стотинки. След това Шефа го изпратил да попита дали са пресни картофи или стари картофи. След още десет минути Иван го осведомил, че картофите били пресни, след което застинал в напрегнато очакване да научи отговора на въпроса си.
Шефа обаче се обадил на секретарката си да извика Драган. Когато Драган цъфнал в луксозно обзаведения шефски офис, Големия Шеф го помолил да отиде до зеленчуковия магазин на ъгъла и да попита дали имат картофи. Няколко минути по-късно Драган се върнал със следния отговор:
– Имат картофи, но само пресни. Продават ги в разфасовки от по три и по един килограм, като тези по три струват 1,50 лв, а тези по един – 0,55 лв.
Шефа благодарил на Драган и му казал, че е свободен. След което се обърнал към Иван и вдигнал въпросително вежда – малко като в стила на Дуейн Джонсън-Скалата.
В историята не се казва дали Иван е разбрал каква е поуката от това почти физкултурно мероприятие, а и аз няма да седна да анализирам историята вместо вас, понеже идеята не е да се направи преразказ с елементи на разсъждение.
Който разбрал, разбрал, който не разбрал, да е жив и здрав да изкара до първа пенсия. Нито пък ще размахам проповеднически пръст под носовете на Ивановците и ще ги обиждам, че са тъпи, мързеливи и неинициативни.
Между другото, Иване, не се отказвай да опитваш, братле.
И все пак, за да не останеш разочарован, че си направил труда да прочетеш тази статия, а авторът така и не казва нищо смислено, ето моето обяснение защо Драган се е „уредил“ по-добре в живота от теб:
Успелите хора приемат промяната. Неуспелите се страхуват от нея.
Успелите хора поемат отговорност за провалите си. Неуспелите обвиняват другите.
Успелите хора приписват заслугите за постигнатото на другите. Неуспелите ограбват другите от техните заслуги.
Успелите хора искат и другите да успяват. Неуспелите тайно се надяват другите да се провалят.
Успелите хора постоянно се учат. Неуспелите забравят и малкото, което са научили досега.
Източник: webcafe.bg
