Каузата ми е борбата с рака на простатата, казва 13-ият българин, покорил най-високия връх в света
– Смирен човек или божество, как се чувства стъпилият на върха на света?
– Много смирен човек. По пътя към върха побеждаваш безброй пъти именно себе си.
– Кое обезпечава риска?
– Няма обезпечаване на риска. Рискът винаги е там. Той е в теб, докато не слезеш на базовия лагер. От лагер 3 нагоре е 75% наклон – там една грешна крачка значи край.
– На връщане заради лошото време се наложи да останете в лагер 4, който се намира в зоната на смъртта. Бяха ти останали само 2 бутилки с кислород. Опиши какво е там, как се чувстваше тогава?
– Нямах никакви опасения за кислорода – една бутилка може да стигне за осем часа. Ние стигнахме много изморени до лагер 4 заради другите проблеми с кислорода, които имах преди това.
– Какви проблеми?
– На 8600 м (около 200 м от върха – б. р.) на мен ми се счупи регулаторът, останах без кислород и припаднах. Тогава загубих съзнание, подхлъзнахсе около 15 метра надолу. Тогава шерпът ми Пемба ме спаси, защото дойде до мен и смени регулатора си с моя. Той слезе с почти неработещ регулатор. Отделно на слизане, на 8100 м, ми свърши последната бутилка с кислород, която си носех. След това над един час слизах без кислород. Стигайки до палатката ни завари буря и температура от -30 градуса. Когато легнахме за няколко часа, буквално не можехме да мръднем и сантиметър.
– А можеше ли да заспиш?
– Заспах. По време на атаката към Еверест за 14 часа загубих 12 килограма и бях ужасно изтощен.
– Какви други проблеми срещнахте в лагер 4?
– Имахме само две бутилчици газ и не знаехме колко са пълни. А нямаш ли газ – нямаш вода. Тогава умираш от жажда, въпреки че си заобиколен от сняг.
– Казват, че именно в мъртвата зона са телата на 120 от алпинистите, станали жертва на Еверест. Някои от тях дори се ползват за ориентир. Ти видя ли ги с очите си?
– Имаше навалял пресен сняг. Аз видях три тела. Ние си говорихме с Миряна преди това дали ще усетя енергията на мъртвите души.
– И усети ли я?
– Не, нищо не усетих.
На лагер 2 и 3 имах халюцинации. То е нещо като будно сънуване, заради липсата на кислород. Нощувката в лагер 3 е на 70% наклон. Изкопани са палатките, ти си с пълно оборудване, върху седалка и си закачен с карабинер и въже. Така спиш, защото си в будно сънуване.
– От 2015 г. темата за моралния проблем, свързан с изкачването на Еверест, започна да се дискутира повече. Разказвани са много истории за групи алпинисти, които подминават някои пострадал техен колега на път към върха. Тоест оставят го на сигурна смърт. Според теб има ли морал след 8-хилядния метър?
– Не можеш да помогнеш. На 6 хиляди метра вече се развива много силно инстинктът за самосъхранение. На 7 и 8 хиляди метра – няма друг. Само ти си. Просто нямаш съзнанието да го направиш. Това е все едно да си изпил една бутилка водка. Ти на една бутилка водка ще можеш ли да помогнеш адекватно на някого?
Усещането на 5 хиляди метра е все едно си изпил 1-2 бири – леко замаян. На 6-7 хиляди метра е може би една бутилка вино, а на 8 хиляди – една или две бутилки водка.
– Можеш ли да мислиш за нещо тогава на такава височина?
– Мозъкът ти може да обработва една мисъл. Например да преместиш чашата, да влезеш в спалния чувал… Това е заради ниското ниво на сатурация – тоест насищането на кислород в кръвта. В лагер 3, преди да започнем да използваме допълнителен кислород, моето ниво на сатурация беше 58. С такава сатурация тук, в София, бих бил в реанимация.
– Тогава не си ли помисли “май няма да го качвам този връх”?
– Тези мисли бяха всеки ден, защото аз всеки ден бях болен. Всеки ден имах температура. Заради това върхът се приближаваше и отдалечаваше като йо-йо. Когато имах температура, ми се струваше ужасно далечен и това ме смазваше психически, а когато нямах температура, той се приближаваше в мислите ми. Всеки ден беше борба.
– Кое най-много ти липсваше вечерите, преди да заспиш в палатката?
– Там не си мислиш, че нещо ти липсва. Ако нещо ти липсва, то значи, че сам си посаждаш отрицателна мисъл и тя започва да расте. Опитвах се по всякакъв начин да изолирам негативните мисли, защото те пречат. Но беше трудно. Имаше много смърт около мен. Хора, с които си говоря, ей така, както сега си говоря с вас, на следващия ден загиваха.
– Беше ли готов да се откажеш, ако усетиш, че физически си много зле?
– Имах момент в лагер 2, на втория ден, когато наистина бях много зле. Тогава обаче, понеже цял живот съм се занимавал с медицина, предположих по симптомите си, че имам церебрална едема, тоест оток на мозъка. Тогава си сложих инжекция от дексаметазон, двойна доза, и един час след това се почувствах по-добре. Въпросът е, че дексаметазонът много натоварва надбъбречните жлези. Получава се един енергиен пик, след който обаче логично трябва да следва и спад. Тогава излязох пред палатката, за да си сметна относителната реакция на снега с една клечка. Тоест колко инжекции дексаметазон трябва да си сложа, за да мога да изкарам до върха и обратно Това обаче щеше да изцеди надбъбречните ми жлези. Знаех, че ако си сложа още 4 инжекции, след това трябва да бъда един месец в болница и после шест месеца да се възстановявам.
– Миряна, ти в кой момент от експедицията беше най-притеснена за Слави?
– Миряна: От момента, в който тръгна от базовия лагер, до момента, в който слезе в базовия лагер. (Смее се.) Всички ми казваха: “Чудесно, той вече е на върха” или “Супер, той вече се прибра в лагер 4”. Обаче изобщо не ми беше спокойно. Особено когато знаех, че трябва да преспи в зоната на смъртта Освен това той много бързаше, слизайки надолу към базовия лагер.
Тогава нямах никакъв контакт с него и ми беше изключително притеснено, защото знаех, че той вече е изморен и е изгубил адреналина, който е имал преди покоряването на Еверест. Тогава вероятността да направи грешка по невнимание е много по-голяма.
– Ти се изкачи заедно със Слави до базовия лагер. Там си срещнала 16-годишната индийка, която също стъпи на Покрива на света този месец. Каква беше тя, какво си говори с нея?
– Не можех да повярвам, че тя наистина е тръгнала нагоре към върха. Разпитах я повече за подготовката и тя каза, че е тренирала с йога и тичане. За нас, останалите хора в лагера, тя нямаше достатъчна подготовка да се качи до горе. Започнахме да я разубеждаваме, но тя имаше безграничното желание да стигне до върха и да стане най-младата индийка, която се е качила на Еверест. Това даде силите да го направи. Голям подвиг е, но е и много рисковано – без сериозна подготовка да се изправиш срещу всичките препятствия, в които дори силни мъже не могат да оцелеят.
– Не се ли изкуши да продължиш към върха?
– Да, всъщност като видиш върха, той те вика. Опитва се по някакъв начин да каже: “Ела да си премерим силите”. Но мисля, че все още не съм готова.
– Какво си мислеше, когато се запъти обратно към България? Беше ли подготвена за всичко, което може да се случи със Слави?
– Чакаше ме най-тежкият период. Период на безизвестност. Период, в който получаваш по един-два есемеса на ден, гласящи “жив съм”. Период на безсънни нощи, в които се чудиш дали диша Но винаги съм вярвала в неговата издръжливост и в здравия му разум. Той е изключително рационален.
– Опита ли се да го спреш?
– Ако трябва да съм честна, да. (Споглеждат се и се смеят.) Само че винаги съм вярвала, че в една връзка трябва да има свобода. Трябва да уважаваме мечтите и стремежите на другия. Не знам сега съдбата изпробва ли ме, защото дава такива големи и нестандартни желания на моя приятел… (Смее се.)
– Слави, ти си бил пряк свидетел на една от най-големите лавини, падали в Хималаите. Какво видя?
– Това, което хората може би не знаят, е, че става адски горещо на Еверест. Снегът се топи и опасността от лавини се покачва значително.
Тъкмо тръгваме от лагер 1 и по пътя моят шерп се заговори с други шерпи. Това ни спаси живота. Защото след това тръгнахме и падна най-голямата лавина, която някога съм виждал Лавина, която е може би с размерите на Витоша, се срина. Прахът от лавината след това затъмни слънцето, стана като една много гъста мъгла. Имаше огромни парчета лед на пътя ни.
– Всички пишат за алпинистите, качили върха, и сякаш на заден план остават шерпите – героите на планината. Ти за какво благодариш на шерпа, който се качи с теб?
– Дължа на него, на Пемба, успешното изкачване на върха. Имах до себе си човек с главно Ч. Той ми помагаше през цялото време.
– Вече имаш зад гърба си три контитентални първенеца и си 13-ият българин, стъпил на Еверест. Как дойде идеята за най-високия връх в света? Кога си каза за първи път, че трябва да го направиш?
– Преди около 3-4 години дойде мисълта за Еверест. Една мисъл се превръща в мечта, после в цел и се сбъдва.
– Имаше ли нещо, което те провокира?
– Преди 3 години, когато бях в Непал, си казах: Ще се върна в Непал за Еверест. И се върнах.
– В какво се състои подготовката за такава експедиция?
– Работя за голяма американска компания в сферата на медицината и отговарям за 25 държави, тоест работата ми е свързана с много пътуване. Правя между 4 и 8 полета на седмица.
Последната година обаче не съм направил нито едно изключение с тренировките.
Тоест всеки ден сутрин тичах между 10 и 20 км и всеки следобяд правих кондиционна тренировка. Независимо че имам полети и срещи. Това е физическата тренировка. А за да придобия опит, качих Килиманджаро и Конкагуа.
– Ами екипровката, шерпите?
– Екипировката я събирах една година. Поръчвал съм я от цял свят и съм я изпробвал тук – от Симеоново нагоре към Витоша.
– Еверест е скъп връх. Как освен с физическата подготовка успя да се справиш и с финансовата?
– Имам спонсорство от Boston Scientific. Когато назря идеята да изкача Еверест, го обединих и с кауза.
– А каква е каузата ти?
– В България има погрешното разбиране, че каузата е за уринарни инфекции, а всъщност изкачването е посветено на борбата с рака на простата. Тя е вече на глобално ниво.
– Качвайки Еверест именно с тази кауза, какво очакваш да провокираш у хората?
– Идеята е да се съберат 10 милиона долара. Само от Испания до момента са събрани 1 милион евро.
– За какво ще бъдат използвани средствата, събрани от дарения?
– За финансиране на скрийнингови програми за профилактика.
За разлика от рака на гърдата ракът на простата остава в сянка. Масово мъжете не отиват на лекар, освен ако няма болка Така че, от една страна, изкачването на Еверест е насочено към привличане на дарители, най-вече на корпоративно ниво, а от друга – идеята е да бъдат стимулирани повече мъже да правят профилактични прегледи на простатата си.
– И двамата бяхте близки с Боян Петров. С какво ще го запомните?
Слави: Истина е, че Боян беше много странен, но с тази си странност беше много уникален. Той ме научи на всичко, което знам за височинния алпинизъм. Не съм виждал човек, който да се адаптира толкова добре над 5 хиляди метра. Той ми каза: “Не се притеснявай, че не изкачваш 8-хилядник веднага, на мен ми отне осем години”.
Миряна: За мен лично Боян беше пример за това как един обикновен човек, стига да вложи усилия, може да направи нещо необикновено. Той никога не седеше встрани с някакво високомерие. Напротив – той гледаше да даде всичко от себе си, за да бъде полезен. Цяла България изгуби от неговата липса. Но не ми харесва това, че казват “Боян беше легенда”. Така звучи сякаш не е съществувал, губи се човешкият елемент. За мен той беше съвременен будител.
– Заедно се качихте на Вулкано Мисти – 5825 м. Кой е следващият връх на общия ви небосклон?
– Живот и здраве лятото ще качим Елбрус.
– Слави, човекът, който е изкачил Еверест, не е ли герой, все пак?
– Герой е в сърцето си. За себе си.
Източник: 24 часа
