Кметът на Панагюрище Никола Белишки отново хвърли ръкавицата за размисъл към целия български народ. В силно емоционално слово по повод 142-та годишнина от Априлското въстание той изрази силни думи за паралела между самоотвержеността на хората, които тръгнаха да спечелят свободата ни и днешните ни ценности. Красивото и живо слово на Белишки предизвиква съпричастността на хиляди българи:
„Пролет като рай, всички живи и развълнувани се раздрънкаха, а земите на българина бяха презаселени в бурени, ръката, която ги разкъса и изчистваше сега виш туплест фишек“, казва Захари, репортерът на онази разтревожена април от 1876 г. В онази пролет на лятото 1876-то шест череши тук в Панагюрище не цъфнали, отрязал ги майстор Стоил Финджиков, за да ги превърне в топи. Отправил към Господ необичайна, но свята молитва – „О, Боже, благоволи ни и нашето слабо оръжие и топчето да бъде страшно и страшно да бъде възстанието. И в средата на цветната пролета в бяло, под зелената знаме на княгинята, в кръвната окупация обрекли се юнаци с пушки крелулийки и черешови топои възстанаха срещу империята, заради доверието, заради земята бащина, заради своето достойнство на хора и на българи.
Не потъпкаха нито вярата, нито достойнството си, нито клетвата си. Славно свършиха панагюрци, никой от тях не сложил оръжие, дори когато краят бил ясен, те гордо защитавали градеца ни, после всяка махала, после всяка къща, биели се лъвски жадните за свобода срещу жадните за плячка. А воеводата Бенковски казал на топчията: „Не бой се, топчийо, твоят топ гърмя от баира срещу султана, неговият екот ще се чуе из цяла Европа и той ще донесе нам свобода. И Господ чул молитвата на топчията. Страшно било въстанието, така, както страшно било 5-вековното робство. И потекла Луда Яна кървава. Като житни класове посечени падали деца, жени и старци. Оплискал се в алено вековният калдъръм. Пурпурно светели пожарите, превръщащи домове в пепелища в зеления балкански градец, сред цъфналата в бяло пролет. И по волята на Бог и чрез жертвите на най-достойните и невинните, от праха на мъртвите възкресихме държавата си.
Днес ще коленичим, ще помълчим минута в памет и молитва, в признателност към тях – чедата на България, към юнаците, които искали да живеят, но загинали за нея – за земята българска, към майките, които копаели с пръсти гробове и кладенци и ги пълнели със сълзи, към младенците, невинните, тичали босоноги към нея, не живели, нивга не мразили, още не любили.
Минута мълчание, минута време, в което ще се опитаме да ги потърсим в безвремието, за да можем да се докоснем до тяхната сила, вяра и дух, до саможертвата, която направиха, за да ни има нас днес и да се наричаме българи. Минута на равносметка, минута на размисъл. Но стига ли една минута? Достатъчна ли е днес, за да се запитаме 142 години по-късно, когато имаме повече опит, имаме ли повече мъдрост? Днес, когато толкова се вълнуваме от политически зрелища, а сме безразлични към страданието на ближния. Днес, когато имаме толкова много информация и толкова малко знания. Днес, когато има толкова много вярващи и толкова малко вяра, ослепели от злоба и простащина, оглушели от омраза, от лешоядните крясъци на ежедневието, чуваме ли тях – апостолите, мъчениците за вяра и свобода. Тези, които доказаха на целия свят, че нашият народ е силен в своето единение. Помним ли още онези послания от април 1876 година? Извезани на знамето на княгинята, записани в кървавото писмо.
Достатъчна ли е тази минута днес, да се мислим имаме ли вяра, единение, национален идеал, защото ако няма, това свобода от знамението скоро ще бъде смърт. Достатъчна ли е тази минута, за да си припомним, че тази свобода, за която те са умрели, днес трябва да живеем достойно, да я изпълним с малки човешки добродения, вяра, любов, духовност, да изградим с дела и смисъл за България , защото отечеството е не само прахът на мъртвите, така и отечеството е днес и в едно да правим жертви в името на другите и в името на бъдещето на България, за да имаме нас, за да бъдем един велик народ ве веки веков „.
Източник: Кметство
