Имах много интересна работа в София, която напуснах преди десетина години. Реших, че в Брюксел ме чака ново начало и нови възможности. Имах намерение да работя в европейските институти в Брюксел, за които се провеждаха конкурси. Представих се и успях.
Гост-автор | 05/05/2018
Подкрепи свободното слово
Подкрепете независимата журналистика. Свободата има нужда от съмишленици.
Нашата редовна авторка Милена Димитрова (на сайта BulgarianPresidency.eu – б.р.) предложи на събеседничката си Елица Липман, чиновник от европейските институции, която е работила и в Белгия, и в Бангладеш, да посочи мястото на България между тези условни крайности и да градира разликите между развити и развиващи се държави.
Елица Липман:
„Имах много интересна работа в София, която напуснах преди десетина години.
Реших, че в Брюксел ме чака ново начало и нови възможности.
Имах намерение да работя в европейските институти в Брюксел, за които се провеждаха конкурси.
Представих се и успях.
Така започнах работа в Европейската комисия. Разбира се, имах и личен мотив да се преместя.
После заминах и в продължение на година и половина бях в делегацията на Европейската комисия в Бангладеш.
Работих и живях в Дака от 1 януари 2016 г. до края на април 2017 г.
А от 2017 г. съм пак на служба в Брюксел в Изпълнителната агенция за научни изследвания.
Финансираме, даваме грантове за изследвания и за растеж на европейската наука.
Тъй че в момента не мисля за връщане в България.
Там няма да имам работата, която имам тук.
Иначе има много неща, които ми липсват: приятелите, София, моето жилище там, обстановката, центърът на столицата.
Липсва ми да ходя на театър, концерт и кино. Липсват ми близките ми хора…
Харесва ми да се връщам за малко, но не мога да се върна в момента в България, защото няма да имам същите възможности, каквито съм си създала тук.
Да стигна дотук ми костваше много, наистина много усилия и време.
Нищо не ми е било подарено, нито дадено свише.
Изпити, подготовка, интервюта, работа в много трудна и предизвикателна среда…
Предлагате ми да сравня точките по света? И да посоча къде е България, ако Бангладеш и Белгия са две крайности?
Ами… преценявам, че България е по-близо до Бангладеш, отколкото до Белгия.
В Дака много неща ми напомняха за България – и в културата, а често и в друг контекст.
Бангладеш е развиваща се страна, която поне се опитва да се развива, но хората там живеят при много трудни условия.
Само като отидеш там, можеш да оцениш какво имаме в Европа всеки ден като даденост.
Например, вместо да се оплакваш от работата си, сети се, че в онези географски ширини хората нямат питейна вода, нямат пътища, камо ли градски транспорт, и е лукс да се качат на рикши.
Разбира се, че заплатите са важна част.
В Брюксел обаче и разходите са високи.
Когато човек си плати наема за жилището, сметки за тока, водата и прочие, не остава много за охолен живот. Просто удобствата си имат цена.
В Белгия има добър градски транспорт и сигурност по всяко време.
Гарантиран е достъпът до квалифицирана медицинска помощ.
Системата е ясна, уредена и стабилна.
Всеки си има осигуровки.
Като се наложи, отиваш на лекар, плащаш си, но в кратък, описан в закона срок, здравната система ти връща разноските.
Всичко е канализирано и в нито един момент не се чувстваш нежелан или пренебрегнат.
Градски пейзажи от Брюксел
В България ме плащат бедността и корупцията.
И че хората са изгубили уважението помежду си – към другия човек, познат или непознат, към съседите, към възрастните, към жените.
Дори децата живеят в сравнително опасна среда.
Пътищата са груби, а и политически нещата са сложни.
Не се извърши лустрация, явно е, че има корупция, и че здравната система не работи, реставрацията тлее, и е съмнителна растящата любов към Евразийския съюз…
Мога да говоря за Европейския съюз, но и членството ни в НАТО е особено важно.
Младите могат да се възползват от десетките финансиращи програми като Еразъм+ и други.
Работещите също могат да кандидатстват.
Разбира се, че има изисквания за квалификация, чужди езици, образование.
Не може просто така да се възползваш или да се преместиш, но все пак има възможност да вземеш самолета и хоп – да си в сърцето на Европа.
Аз преди години не можех да си позволя да уча в университет в чужбина, защото беше скъпо и изобщо липсваха възможности. Сега студентският обмен е нещо съвсем обикновено.
В България средата е агресивна и това ме плаши.
Като излезеш на улицата, шофьорите не спират на пешеходни пътеки.
Мъжете често не дават път и не е добро отношението им към жените.
Не ти отстъпват, изблъскват те, стоят неприятно близко до теб на опашката или в магазина, притискат те или ти дишат във врата.
И преди съм чувствала това неуважение, то някакси не се промени в България, превърна се в тревожещо устойчива агресия.”
Източник: Lentata
