Започвам да разбирам защо българите аплодират бурно при кацане със самолет. Посланието е „отървахме се и този път, доставиха ни живи“. Защото у нас обслужването е като влизане в битка. Не знаеш как ще излезеш от нея и дали някой не ти е „сложил капата“.
Днес бях на път да си плюя в пазвата, за това, че взехме 400 км по суша за 9 часа при доста странни условия и накрая да ръкопляскам, че се добрахме до София.
Магистрално закъсване с кола по пътя от Александруполис до границата ни накара на свой гръб да проверим как работят системите за помощ в съответствие с географската точка. Телефон 112 в Гърция работи добре. Изслушват те, разбират ти английския, те също говорят бавно, но разбрано, държат те около половин час на линия, но накрая по средата на нищото и в проливен дъжд, те намират и отвеждат на по-цивилизовано място. Със или без чужд език, помагат до последно и се усмихват.
От тук нататък, спасен и приютен, очакваш нормалното развитие на нещата – автобус до Пловдив, още един от там за София и в мирното лоно на личното легло да събереш сили за нормалния си делник.
Започваме приключението с автобус на „Арда тур“ от гръцкия град. Малък, но не и пъргав и чист, той е българската услуга от автогарата на фона на всички останали модерни, климатизирани и видимо удобни автобуси. Седим на последните седалки и усещаме тягата на издишаща центрофуга на соц пералня в предсмъртен стадий.
Шофьорът обаче е млад, готин, слага ни лично багажа в товарното отделение, а златна дама в златна възраст чудесно компенсира дефицитите на автомобила с управление на нервите и въпросите ни. И двамата се справиха чудесно. За разлика от бусчето, което веднага протече откъм тавана, защото климатикът имаше две фази. Или не работи, или тече. Започна от дясната линия на предните седалки и стигна до финалната – моя, в която мястото за чашка се напълни с вода. Комплексна услуга. Хората се местеха от дъждовните седалки, а хостесата се опита да измисли защитно приспособление, като прикрепи пердето от прозореца към багажното отделение, така че да изолира временно теча. От което, разбира се, изобрети прост леген, който се пълнеше и празнеше върху главите на хората, но този път не просто капки, а яка струя. И с Простамол уно не доставя такова удоволствие.
Спирахме в малките градове, карахме по второразредните пътища, каквито са всички в България, извън магистралите, джуркани като коприва.
Усещането за трус не успях да притъпя, но поне се опитах да създам щит срещу изпаренията на дизел, които си пълзяха във вътрешността на буса. Закачих шала си върху слънчевите очила и с този клет вид, се надявах да се домъкнем до Пловдив.
Не и преди да видя тоалетната на автогарата в Хасково, която ме зарадва с рядко срещаната по света професия тоалет-хостеса, която срещу 50 стотинки или евро цента ти сгъва хартийка на три и те допуска в лоното на клечащата и залята току-що с кофа вода представа за клозетна хигиена у нас.
Припълзяваме някак до автогарата в Пловдив, която обещава европейско обслужване и малко по-висок стил. Билетите си купуваш от дама, в чиито представи за отговори на твоите въпроси са контри от типа: „Какво не разбрахте? Всичко си пише в билета. Вие можете ли да четете? Ами гледайте табелките.“
Атакуваме автобуса и се оказва, че в неделя вечер всички 57 седалки са заети. Имаме си написани места в билетите /тип касова бележка/. Номерата на въпросните места са изписани на магазинерски стикери за цени на краставица, които са налепени тук там и половината са изпокапали. Няма и достатъчно място за краката, няма и достатъчно място за багажа, няма и въздух, ама кой ти пита за тези неща. Още час-два и сме си вкъщи. Ще бягаме и ще пляскаме, само да ни докарат. В този момент, обаче, последните влизащи в автобуса жестоко се объркват. Няма места, няма и обозначение за тях. Пътниците започват да броят от първия ред, за да изчислят къде се пада 49. Половината хора чужденци – нищо не разбират.
В този момент момиче, което явно е влязло последно, увисва и започва страшната разправия кой на кое място е седнал. Ставане, сядане, престрояване. Девойката вика шофьора, за да помогне в цялата дандания и да покаже кое е мястото й.
Точно си помислих, че сред толкова втрещени хора и търсещи спасител очи, този човек ще измисли някакъв ред. Нали на добро обслужване сме си платили. Той обаче обелва един изцъклен поглед и един брой зъб и започва контраатака за това, че ние сме отлепили маркировките за краставици от седалките и сме създали хаоса НАРОЧНО.
Ние, орките, се свряхме някак по седалките, сложихме си чантичките в скута, слушалките в ушите, книжките до носовете и понесохме някак следващите два часа.
Исках да пляскам на излизане. Честно. Защото се отървах от обслужването. На този фон чух възрастна жена, която благодари на шофьора /шефа/, че я е докарал жива и здрава.
Докато искаме толкова малко, не се оплакваме и благодарим за лошите условия – това ще бъде.
А баш-майсторът ще си остане символ-верую на обслужващия българин.
ПП: За младите, които не са гледали култовия филм, баш-майсторът е тарикат, който изнудва клиентите си за повече пари, за да изгради камината им. Когато не успява – слага разрязана шапка в комина, за да се запушва при всяко палене и да не може да се открие причината.
Още от Ива Дойчинова:
Източник: edna
