Материал на „Българска история“ – www.bulgarianhistory.org
През хилядолетната история на българската държава, нейните владетели налагат влиянието ѝ във всички аспекти на политическите процеси, протичащи на Балканския полуостров. Обвързали завинаги съдбата си с балканските народи и тяхното развитие, българските средновековни аристократични фамилии често целят издигането на своите родове чрез сключване на династични бракове с влиятелни представители на своите съседи.
Тази политика, разбира се, често се оказва нож с две остриета, защото освен че допринася за укрепването на отношенията между владетелските фамилии, така също довежда и до появата на териториални претенции, без значение дали са основателни или не. XIV век заварва благородническите родове на Балканите в комплексни роднински взаимоотношения, които често кулминират в отцепването на даден благородник в самостоятелно феодално владение с цел суверенно управление, извън влиянието на метрополията.
С оглед на това, може би най-далечното владение, документирано да е управлявано от български аристократ през XIV в., се намира на албанското адриатическо крайбрежие и е обхващало пристанищните градове Валона, Канина и Химара, както и тежкоукрепената крепост Берат, изпълнявала службата на щит срещу вражеска инвазия. Станало известно като Валонско княжество, в средата на XIV в. то попада под контрола на българската династия на Срацимировците в лицето на нейния представител деспот Йоан (Иван) Комнин.
Карта от края на XIV – началото на XV век, представяща и Валона.
Сведения за въпросния български благородник можем да почерпим главно от Янинската хроника, която ни дава да разберем, че архонтът от български род, наречен Комнин, беше брат на Александър (Иван Александър ), василевсът на българите. Пак оттам научаваме и за съпругата на Комнин, ромейската василиса Анна, която се омъжи повторно за архонт от български род, наречен Комнин. . В историческите извори от периода е документирано, че това всъщност е втори брак, както за византийската принцеса, отровила първия си съпруг, така и за българския благородник, съдбата на чиято първа жена е неизвестна. Вероятно деспот Комнин е предпочел сродяването си с Анна, зад чието потекло стояла могъщата императорска династия на Палеолозите. Освен това византийската аристократка била и наследница на земите на покойния епирски деспот, към чийто земи, българският благородник навярно е хранел определени апетити.
По времето на своето властово въздигане Йоан Комнин, всъщност не бил в служба на своя брат, а търсел изява сред приближените на сръбския крал Стефан Душан. Подобно действие не е необяснимо, тъй като самият сръбски владетел е бил женен за сестрата на Иван Александър и Йоан Комнин – Елена. Вземайки под внимание обстоятелството, че българският цар вече е бил започнал да полага основите на бъдещото обособяване на България като Търновско и Видинско царство, a неговият син Срацимир му е бил съвладетел още приживе е разбираемо, защо Комнин е решил да потърси пътя си по властовата стълбица другаде.
В хода на своята значителна териториална експанзия Душанова Сърбия нахлула в Албания и с относителна лекота овладяла градските центрове от местните албански и византийски благородници, които не се отличили с оказването на особено ожесточена съпротива. Може да се предполага, че Йоан Комнин е действал в състава на сръбските войски, именно в региона на Валона и Берат, защото Стефан Душан обикновено давал овладените територии на изтъкнати свои съратници, отличили се по някакъв начин в завземането на регионите, които после им бивали поверени.
Така през лятото на 1345 г. Йоан Комнин се оказва в ролята на владетел на скромно по размери, но със значими стратегически и търговски ресурси владение. Разположено в близост до Дубровник и попадащо в сферата на търговските интереси на Венецианската република, Валонското княжество бързо започва да просперира. За това свидетелства засиленото корабоплаване в неговата акватория и контролът му над Онтарския провлак, откъдето са минавали редица търговски маршрути в Адриатика.
Всъщност именно вследствие на близостта си с венецианските търговски пътища, Валонското княжество за малко не се оказва въвлечено в конфликт с републиката на Сан Марко. Това става, когато през 1349 г., всъпилият наскоро във владение на земите си, деспот Комнин нарежда ограбването на венециански кораб, претърпял корабокрушение край бреговете на Валона. Ревниво пазеща собствеността на своите граждани, Венеция влиза в дипломатически скандал с Йоан Комнин, който бива разрешен само след намесата на Стефан Душан, стремящ се да опази статуквото на Балканите в състоянието, което му било изгодно.
След този кратък, но напрегнат момент в отношенията между Валона и Венеция, се наложила практика на неизменно добросъседски отношения, вероятно защото Йоан Комнин поема активна посредническа роля в търговията с източни подправки и стоки, чийто пътища към запада минават покрай неговите крайморски владения. Както изглежда Венеция оценява по достойнство ролята му, като дори дарява на деспота и семейството му венецианско гражданство – почест, която се радвала на значителни привилегии в този период на възход за Венеция.
Сред големите енигми, битуващи около личността на Комнин, е и въпросът кой именно го удостоява с високата за Балканите титла диспот. Тъй като подобна почест може да бъде оказана само от цар, но не и от крал, това дава възможност на Стефан Душан да го обяви за деспот едва след 1346 г., когато той самият се сдобива с царски титул. Другата вероятност е подобна инвеститура да е направена в лицето на Йоан Комнин от брат му Иван Александър, който обявява за деспот на България своя зет Константин чак през 1355 г., което оставя един подозрително дълъг период от време от 1331 до 1355 г. в който никой в българското царство не е носител на високия титул.
Симеон Урош
Макар че след брака си с наследницата на епирските владения Анна Палеологина, Йоан Комнин проявява нескрити амбиции към нейния трон, домогванията му са попарени, когато Стефан Душан поставя за управник брат си Симеон Урош, а след смъртта на сръбския цар през 1355 г., пълноправният епирски наследник – Никифор II Орсини, син на Анна Палеологина, се завръща и предявява правата си за трона на отровения си баща.
Поради тези причини може да се спекулира, че в упоменатия период деспотската титла е носена именно от Йоан Комнин, който след 1345 г. се обособява като самостоятелен владетел и фактически престава да бъде деспот на българското царство, което и налага изборът на нов. Косвено, но крайно несигурно потвърждение на една подобна теза намираме в обстоятелството, че един от синовете на Комнин от първия му брак е кръстен Александър, на името на известния български самодържец.
Далеч по-сериозен повод за притеснение обаче се оказва задълбочаващата се гражданска война в Сърбия след смъртта на Душан, заплашваща да погълне в дълбините си и малкото княжество на Йоан Комнин. Документи от Дубровник свидетелстват, че българският благородник неколкократно се опитва да помири враждуващите претенденти Симеон и Стефан Урош, но акциите му завършват с пълен провал. Притискан от доскорошния управник на Епир – Симеон, валонският княз се принуждава да осигури безопасно преминаване на неговите войски през владенията си. Впоследствие е жестоко наказан от легитимния владетел на Сърбия Стефан, който насилствено отнема от териториите на Валона силната крепост Берат.
Това довежда до охладняване на отношенията между Комнин и Сърбия, като българският владетел започва да търси могъщ съюзник, който да му помогне срещу домогванията на сърбите и епирците. Вероятно Комнин е смятал, че не може да разчита за подобна подкрепа на брат си, който вече си имал свои търкания с византийци и унгарци. Освен това Иван Александър подкрепя племенника си Стефан в сръбската междуособна война и гледа с неодобрение на действията на брат си, който макар и с неохота се поставя в услуга на главния противник на законния сръбски владетел. Това и налага ориентирането на политическият курс на Валона в западна посока, като нейният княз търси протекциите на търговския си партньор Венеция.
Стефан Урош
Позовавайки се на венецианското си гражданство, Комнин настоява за изпращането на експедиционни сили от републиката на Сан Марко, които да защитават интересите му. Склонността на Венеция да се вслуша в исканията на валонския деспот говори много за влиянието на държавата му в морската търговия и значението, което републиката на Сан Марко, отдава на отношенията си с него. Всъщност според анализите на авторитетния български медиевист Иван Божилов, обръщението от мамелюкския дипломатически формуляр (Негово величество царят, знатният, уважаемият, почитаемият, героят, лъвът, храбрецът, истинският Ангел, истинският Комнин, царстващият над сърби и българи, украшението на Иисусовият народ, съкровището на Христовата община, героят на моретата, защитникът на крепостите и пограничните укрепления; и неговото звание е владетел на българите) се отнася въпреки редиците несъответствия в титулатурата, именно за Йоан Комнин. Това е и причина да се счита, че влиянието на неговата държава много е надхвърляло нейните териториални граници, достигайки дори до Египет.
След като е управлявал малко повече от десетилетие, през 1359 г. Йоан Комнин изчезва от историческите хроники за да не се появи никога повече. Има основания за предположения, че валонският господар е намерил смъртта си в жестоката чумна епидемия, която опустошава Валона през 1363 г. На престола на Комнин се възкачва неговия син Александър, дете от неизвестния на историческите хроники първи брак на деспота. Александър продължава политиката на баща си за сближение с Венеция и Дубровник, скрепено с даването на дубровнишко гражданство на валонския княз и придружено от тържествена церемония. Новият владетел затвърждава активната роля на Валона в търговията с Венеция и Дубровник и донася икономически и политически интегритет на държавата и поданиците си.
Липсват по-подробни сведения за управлението на новия валонски владетел. Подобно на баща си обаче и Александър изчезва от историята след не повече от десетилетие на управление, като последните изворни данни за него датират от 1369 г. Много историографи са склонни да смятат, че валонският княз среща смъртта си в полетата на Черномен през 1371 г., давайки живота си в защита на Балканите от набезите на османските турци. Макар да няма сигурни доказателства за това, подобна теза се радва на редица твърди привърженици.
По-нататъшната история на Валона се отдалечава от корените на Срацимировата династия, като нейните нови управници вече нямат доказаните връзки с българските владетелски фамилии, както Йоан Комнин и Александър. Не липсват поддръжници на тезата, че заветът и кръвтта на валонските срацимировци ги надживяват и редица представители на италиански фамилии, като Булгари например, някои от които съществуват и до днес, претендират за родствени връзки с древната българска династия.
Източник: Bulgarian History
