Когато през последните години в обществото ни се чуят гласове за промяна на правописа, всички очакват, че измененията непременно ще бъдат свързани преди всичко с отмяната на правилото за употребата на пълния и непълния член при имената от мъжки род. Тази идея е продиктувана от наложилото се мнение, че правилото е трудно за усвояване, защото кара пишещия да се замисли, а общата тенденция като че ли е да се пише, без да се мисли върху граматиката на изречението, което изграждаме. Така смятат журналистите, така мислят и учителите, които винаги се оплакват, че учениците им не могат да научат правилото, и което е още по-важно – че не умеят да го прилагат.
Заради това през годините дори са се чували гласове, когато се оценяват писмените работи при разни изпити, да не се обръща внимание на прилагането на правилото, а всеки да си пише както си иска. Макар че това не е възможно, когато говорим за грамотно написан текст. Напоследък някои от езиковедите също се присъединиха към общия хор да се отмени действието на правилото, като препоръчват хората да пишат така, както говорят, тоест без да се съобразяват с това сложно правило. Защото действително има разлика между действието на правилото в масовата писмена и устна реч днес. При писмената реч обикновено по необясними причини във всякакви случаи се дава предпочитание на непълния член.
Тръгнете по улиците и ще видите, че е почти невъзможно да се прочете правилно написан надпис от рода на „Магазинът търси продавачки” или „Обектът е в ревизия”, защото в такива случаи редовно се появяват неправилните „магазина” или „обекта”. В същото време при устната реч, където самото правило дава по-голяма свобода при прилагане, все по-ясно се забелязва тенденцията при публични изяви говорещите да дават предпочитание на формите с пълен член независимо от ролята на конкретните думи в изречението.
Смущенията от прилагането на правилото
за пълния и непълния член идват оттам, че то е въведено преди повече от 170 години напълно изкуствено в езика ни, за да закрепи някаква мнима представа за съществуване на падежи при съществителните. Затова сега, когато падежните остатъци дори и при местоименията са на път напълно да ни напуснат, е естествено хората да решат, че трябва да се премахне и въпросното правило. Впрочем подобни идеи са изказвани неведнъж през целия 20. век.
Дори когато през 1945 г. се приема Наредбата закон за тъй наречения отечественофронтовски правопис, която е предвиждала отпадането на правилото, академик Александър Теодоров-Балан, отстоявал го в продължение на повече от петдесет години, до последния момент е обикалял от човек на човек министрите да го брани и с мъка е успял да го задържи. Посочвам този факт, защото ако в обществото ни наистина узрее мисълта за отстраняването на правилото, промяната не може да бъде направена по решение на отделни хора, а трябва да се извърши от Народното събрание, след като приемането му е станало със закон.
Лично аз обаче съм от застъпниците на идеята, че правилото за употребата на пълния и непълния член трябва да продължава да съществува. За мене неговото прилагане говори за степента на грамотност на човека, на неговата езикова дисциплина. И дори за начина му на мислене. Евентуалната отмяна може да подведе да се мисли и за други промени в националния ни книжовен език, а така да го лиши и от най-характерната му черта – нормите и правилата, според които съществува.
Изкушавам се да подскажа само един голям проблем,
който естествено би се появил при възможна отмяна. Доскоро се смяташе, че логиката и словоредът на изречението много улеснявали разбирането на смисъла му, независимо от това дали дадено съществително име е правилно членувано. Днес положението е по-различно, защото изборът на обратния словоред, който се наложи като модерен похват преди всичко при заглавията на вестниците през последните двайсетина години, доста обърква нещата. За да не бъда голословен, ще посоча някои заглавия, избрани от популярни вестници.
В тях четем например
„Един милиард затрил кабинетът”. Ако се замислим, ще видим, че това изречение може да бъде разбрано по два съвършено различни начина. Първата възможност е да се окаже, че милиардът е затрил кабинета. Другата е, че кабинетът е затрил милиарда. Единствено използването на пълния член при „кабинет” помага да се преодолее това колебание и да се разбере, че той продължава да си съществува, но е прахосал милиарда. Абсолютно същото важи и за заглавия като „Промяната на конституцията може да определи желаният консенсус”, където пак пълният член при „консенсус” ни помага да се ориентираме, че точно консенсусът ще доведе до промяната на конституцията, а не че промяната ще предизвика консенсуса.
Има обаче и заглавия, когато при обратен словоред точно
използваният непълен член също може да помогне
да се ориентираме в съдържанието му. За пример ще посоча „Задължителния психологически преглед на учителите предвижда закон”, където се оказва, че законът налага прегледа на учителите, или „Топмошеника арестува полицията в Русе”. С него все пак се съобщава, че полицията е арестувала мошеника, а не обратното.
Смятам, че правилото за употребата на пълния и непълния член трябва да продължава да съществува, защото то се отнася до твърде малкото случаи, когато се изисква известно замисляне при писане. При това отдавна е посочен и един елементарен механизъм с използване на местоимението той, за да се провери как трябва да се членува дадено име в изречението. Този механизъм не отскоро е представен и в учебниците и от учителите се изисква просто достатъчно много да упражняват учениците си в прилагането му, за да си спестят след това множеството грешки в писмените им работи.
Специално обръщам внимание на писмената реч,
защото в устната положението е по-различно. Общо може да се каже, че там самото правило дава известна свобода. Това означава, че когато името трябва да бъде употребено с пълен член в писмената реч, в устната се допуска употребата и на пълен, и на непълен член, без това да се смята грешка. Затова в изречението „Изборът се посреща от всички с нескрит интерес”, в което името „изборът” е оформено според изискванията на писмената реч с пълен член (Той се посреща, а не Него се посреща), в устната реч може да се употреби и с пълен, но и с непълен член – избора. Същото се отнася и до случаи като „Очаква се докладът на комисията да бъде внесен за обсъждане до понеделник”, където може да се каже и докладът,и доклада. Така е и при по-елементарни изречения като „Иванов е отличникът на випуска”, в което отличникът може да се изговори с пълен или непълен член.
Когато името трябва да бъде употребено в писмената реч с непълен член обаче, според правилото, действащо в устната, не бива да се допуска използването на пълния член. Затова в изречението „Докладчикът призова кандидата сам да се оттегли от надпреварата”, името „кандидат” може да бъде употребено само с непълен член. Използването му с пълен член – кандидатът, което се допуска от някои поради погрешната им представа, че така поставяли едва ли не логическо ударение върху думата, обаче вече се смята за грешка. Същото важи и за случаи като „Делегацията беше приета от президента на страната”, където съществителното „президент” задължително трябва да се изговори с непълен член.
Както личи, при членуването на имената
в устната книжовна реч вече се допуска относителна свобода.
Това може да създаде лъжливото впечатление, че сякаш е направена първата крачка към отмяната на строгото правило и при писане. Всъщност известната свобода при говорене е наложена преди всичко от масовата речева практика, но посоченото ограничение при употребата на непълния член и тук е доказателство, че съществена промяна при общо действащите правила (според мене) не бива да се очаква.
Както е известно, днес като мотив за отпадането на правилото за пълния и непълния член обикновено се сочи, че при писането в интернет съществувал голям хаос. Това обаче не е убедително основание, защото в личната си кореспонденция всеки има свободата да пише както умее. При публичните текстове, поместени в интернет обаче, не може да се говори за истинско лутане, защото те все пак са премислени и смислово, и граматически, за да бъдат разбрани лесно, и при това еднозначно.
Проф. Владко Мурдаров
Източник: Обекти
