Драги ми Смехурко,
Съседката Станка е вегетарианка. Месо не опитва. Яде зеленчуци като Дългобрадко. (Така се нарича бабиният козльо. Ти нали го знаеш?) Затуй аз й викам стрина Постноядка. Тя на мойта баба по цял ден говори. Иска тя и нея постница да стори.
— Какво още чакаш, мари Цоцолано? Изхвърли месото и от твойта къща! Постното започвай, докато е рано! После ще се каеш, ала се не връща. Ако не престанеш с месо да се храниш, тройно по-дебела от сега ще станеш! Но ако захванеш да ядеш коприва и да сърбаш често спаначна чорбица, вярвай ми, ще бъдеш пъргава и стройна кат млада козица!
Много се не чуди баба Цоцолана. Постноядка стана. За наш Дебеланко и за Котаранчо тежка скръб настана. Ала козльо бабин навири рогата и още по-гордо заклати брадата. Радост залюля го, че баба ще дъвче трева като него.
Веднъж рано стана баба Цоцолана. Събуди и мене:
— Ставай, Патилане! Стига ти лежане! Днеска никой вкъщи няма да остане. Събуди децата! Ще отидем всички оттатък реката. Там покрай гората ще берем коприва.
— Бива, бабо, бива! — рекох аз и скочих. Мойте патиланци веднага събудих. И те долетяха. Кошниците взеха, лудо закрещяха:
— Бабо, да си жива! Ще играем юнашки! И ще ти наскубем три коша коприва!
И тръгнахме всички, весели, честити. Тичахме, крещяхме. Гонихме врабците. Минахме реката. Стигнахме гората. И взехме да скубем в кошници коприва…
Баба се прозина, поседна и рече:
— Бре, какво започна да ми се доспива? Уж не е далече. А докато дойдем, слънцето припече. И сега по-трудно се пристъпва вече… Слушай, Патилане! Доведи децата, да си поотдъхнем тука на тревата!
— Отдъхни ти, бабо! — викнаха децата. — Весел патиланец умора не знае! А пък таз поляна само виж каква е! Три дни да я гледаш — да се не нагледаш! Девет дни да тичаш, да се не натичаш! Ние ще играем… Ще берем коприва. При теб ще я носим. Нали така бива?
— Както ви се иска, така направете. Повече коприва само наберете. Кошниците двете тука напълнете!
И пак се прозина баба Цоцолана. Дрямка я обори. И тя неусетно очи си затвори. Ние засновахме надолу-нагоре. Две кошници пълни коприва набрахме. И край баба близо пак се заиграхме.
В туй време козелът пристигна от къщи. Врещи от далече и се люто мръщи. Сърди се, задето сме дошли без него.
Той стигна до баба. Кошниците зърна. Доде го погледнем, и двете обърна. Лицето на баба обсипа с коприва.
Дигна ръце мигом баба Цоцолана, лицето си хвана. Скочи, ахна, викна, да тропа захвана. После се затича. Тясна й се стори ширната поляна!
Козелът избяга. Ний зад храст се скрихме. После се съвзехме. Намокрихме кърпи. Втурнахме се всички:
— Бабо, на̀ студенко!
— Ето мокра кърпа. Турни на лицето!
— На ти още, бабо! Турни на ръцете!
— Олеле, лицето! Я го погледнете! Колко е червено! Колко е подуто!
Ех, че като викна баба Цоцолана:
— Червено! Подуто! Чакай да ви кажа, дяволи проклети!
И тя цапна, пухна, повтори, потрети — станахме червени и ний като нея. И никой да гъкне вече не посмея.
Като ни натупа, болката й сякаш по-търпима стана. И викна тогава баба Цоцолана:
— Кошниците двете до стрък изпразнете! Всичката коприва тука оставете!
Кошниците празни ние в ръце взехме. И назад към къщи безславно поехме. Баба Цоцолана с чадъра прикри се. Но, не щеш ли, тъкмо пред нашата порта стрина Постноядка пред нея яви се.
— Мари Цоцолано, на какво приличаш! Кажи, какво стана?
Ех, че като пламна баба Цоцолана:
— На какво приличам! Пък смейш да приказваш! Махай се оттука! Ако ще дебела като слон да стана, постна храна вече няма да похвана!…
Че така, Смехурко. Баба Цоцолана за ден и до пладне постноядка стана. И по този случай позачерви малко черните ни кожи. Но без туй не може. Де щяхме да помним, че лекари бяхме… Така или инак, но пак се насмяхме.
Поздрав най-сърдечен от мен и от мойте славни патиланци!
Твой приятел вечен:
Весел Патиланчо
Илюстрации: Стоян Анастасов, „Патиланско царство“, Български художник, 1985 г.
Източник: magnifisonz
