Сега чакат тв водещата в Израел, за да проследят състоянието й
Нана се изправя трудно, полага усилия да се движи. Това е така заради операцията, която претърпя в началото на седмицата по отстраняване на яйчниците ѝ. Въпреки това обаче усмивката ѝ не е слязла от лицето и стриктно следва графика си със задължения, който не търпи отлагане. Страхува се да каже “Добре съм”, макар да се чувства така и да ѝ се иска да е така. Операцията обаче била неизбежна.
“Лекарите изобщо не ми дадоха право на избор. Веднага щом ракът се върна, казаха, че яйчниците се махат”, обясни преди време водещата на “Съдебен спор”. С отстраняването на яйчниците се намалява рискът от трето връщане на рака.
За първи път откриват рак на Нана през 2012 г. През май 2017 г. при рутинен преглед в Израел тв водещата разбира, че болестта се е върнала, но този път в другата гърда. Месец по-късно лошите новини в семейството на Нана продължават. Тогава тя разбира, че сестра ѝ Мартина има рак, въпреки че 4 години по-рано ѝ е направена пълна хистеректомия (операция за отстраняване на матката – б.а.).
Междувременно тя и фондацията ѝ “Една от 8” провеждат национална кампания за превенция и борба с рака на гърдата. С розовия кемпер на фондацията те пътуват постоянно. Когато успява, Нана също се включва в инициативите. По време на срещите там се провеждат лекции за това как се живее след диагнозата рак, как жените да се борят с болестта, дават им се юридически, психологически и естетически консултации, подаряват им се сутиени и кърпи, тюрбани.
– Преди няколко дни претърпяхте операция. Как се чувствате сега?
Нана Гладуиш: Не се чувствам на 100% все още. Може би подценявах тази операция. Позволявах си да я неглижирам, отгоре-отгоре да гледам на нея, като нещо, което трябва да го мина и е въпрос на време, както да мине операцията, така и да се възстановя. Мислех си, че отивам, влизам в болницата, правят ми операцията, излизам и хуквам. Но нещата не излязоха точно по този начин. И се оказа, че ще имам период на възстановяване, който няма да е лек и сега се боря с него. Макар че се радвах на двама лекари, които за мен са уникални и искам да им спомена имената.
– Кои са те?
– Оперираха ме в болница “Надежда”, където съм впечатлена от персонала на всички нива, освен това от условията и поведението на хората, които са там – от усмивките, доброто настроение, от нормалното поведение. Там се лекувам и на тези вливки, на които споменах, че ходя при проф. Димчева. Но двамата лекари, които ме оперираха, са д-р Атанасова и д-р Стаменов. Много бях спокойна благодарение на тях. Вчера даже пак ми се обади лекарката да ме пита как съм. Много съм щастлива, че има такива лекари в България. И слава богу, че ги има. И действително ги има. Нека пациентите да знаят, че ги има. Да намерят своя лекар, който наистина ще се погрижи, така че душичката му ще трепти на неговата честота и според неговите проблеми.
– Оттук нататък как ще продължи лечението ви?
– Аз продължавам с терапиите си. Поне до началото на юли имам терапии, които са свързани с ходене в болницата на всеки 21 дни и вливане на лекарства, които в случая са таргетни, т.е. от тях вече няма някои основни странични ефекти, както при химиотерапията – падане на коса, но същевременно са си лекарства, които въпреки всичко си имат странични ефекти и трябва да ги продължа до юли. Поне това е планът на този етап. От друга страна, отново съм на хормонална терапия, по-различна от предишната, и ще видим кога ще се възстановя от тази операция и някакси да си го подредя в останалата програма. Трябва да отида в Израел, където ме чакат вече.
– Защо ви чакат там?
– Там трябва да ми направят проследяване след операцията на гърдата, която претърпях, и лъчетерапията, която проведох. Аз реално не съм правила ревизия на състоянието си от началото на ноември. Вече половин година и хората като ме питат как съм, аз малко с крива усмивка отговарям, че нямам идея как съм, защото, да кажем, че се чувствам добре, надявам се да съм добре, но реално тепърва трябва да правя тестове, за да мога изобщо да разбера как съм. А и тогава пак човек трудно казва “Добре съм” в ситуацията, в която аз се намирам и преживявам.
– В началото на втората си битка с рака си обещахте този път да е различно. Такова ли беше?
– Опитах се, да. И продължавам да се опитвам. Няма как да е същото, защото така или иначе медикаментите и лекарствата, които ми вливаха, бяха различни и донесоха своите различни странични ефекти. И много различни битки, които водих. Първия път водих битка с килограмите, защото се наблюдаваше наддаване на килограми. Сега пък точно обратното – отслабвах. Но освен това едно от най-важните неща, за които си дадох сметка, е, че искам по различен начин да мина през заболяването, защото веднъж вече минах по този път. Видяхте ме без коса, бръснах си главата, рисувах си вежди, правих някакви мои си измишльотини. Сега, 6 години по-късно, естествено, че съм по-подготвена, че знам повече, че съм видяла повече и е нормално да искам повече от едно такова състояние, което ми се налага да преживея втори път. За себе си чувствам вътрешно, емоционално, чисто по женски, че минавам по-добре. Не мога да кажа, че е по-безболезнено, защото и този път преживях някои свои вътрешни катарзиси, които обаче отново ме изведоха на друго ниво и по-скоро съм доволна, отколкото нещастна от този факт.
– Този път минавате през тази диагноза заедно със сестра си. Това направи ли ви по-силна, за да бъдете опора и на нея, или допълнително ви срина емоционално?
– При нея заболяването беше много напрегнато. Беше стигнало включително до метастаза в главата и трябваше да се направи по спешност операция и някои други неща. В началото, когато разбрах за нея, забравих за моята битка Някак си фокусът се измести, защото се уплаших. Затова говоря и за различните гледни точки – едната на пациента и другата – на неговите близки. Защото понякога се чувстваш много по-безсилен, по-отчаян и много по-разтревожен от това да гледаш друг човек, извън теб и ти не знаеш кое е най-доброто, което можеш да направиш за него. Така че в един момент, когато се търсеше къде е огнището – като при мен първия път, имахме много сходни ситуации с нея и дълго време се изчакваше да започне терапия. Реално погледнато аз оставих моята битка не на самотек, но горе-долу при мен бяха по-ясни нещата. Знаеше се игрището как ще е разчертано и се съсредоточих върху нея. Но впоследствие нещата и при нея се урегулираха. Влезе си на терапии и започнахме с много чувство за хумор и дори цинично понякога да си правим майтап. Защото ситуацията не знам дали е трагична, но със сигурност е комична. Просто абсурдна ситуция. Даже не знам дали е за анализ, или по-скоро да се надсмееш над такъв период от живота. Поне на първо четене. Пък оттам нататък вече като си по-добре, да стигаш до по-сериозни мисли.
– Ще пътувате ли през лятото с кемпера и приятелките си “Една от 8”?
– Ние вече пътуваме. Моите приятелки от “Една от 8” пътуват някъде от февруари, правят профилактични прегледи и не само. Аз пътувах в края на април с тях. Тогава ходихме до Пловдив и Пазарджик. Сега в края на май тръгваме на още едно пътуване в Южна България – Разлог, Гоце Делчев и т.н. Макар че сега с тази операция ми е трудно да се изправя, вървя трудно и се оказа, че поизлязох от строя.
Източник: 24 часа
