Преди години щях да се омъжа за един колега – Захари. Той беше силен, самоуверен, знаещ и всички приятелки ми завиждаха за него. Захари беше мъж, зад чието рамо можеш да се скриеш, когато се наложи, и беше насреща, когато работата опре до това да се отървеш от някой натрапник.
Е, усещах, че той изцяло иска да ме промени, че е властен и малко тираничен, когато става дума дори за дреболии – къде да идем на почивка, какво да си облека вечерта за разходка, с кого да се срещаме и да сме приятели.
Но приемах това за част от добрите му страни, нали виждах какви лигльовци са другите мъже и как за нищо не може да се разчита на тях.
Когато със Захари решихме да се оженим, събрахме неговите и моите родители, разбрахме се за датата и започнахме да се стягаме за сватба.
Аз живеех в апартамента на баба си и Захари се зае да го почисти, ремонтира и даже да го обзаведе.
Това, последното, никак не ми хареса, аз обичах мебелите на баба – тежки, старинни, от истинско дърво. Да, смятах, че някои неща трябва да се изхвърлят, но се изненадах неприятно, когато един ден се прибрах и Захари ми заяви: „Отървахме се от бабините ти мебели, един приятел има оказион и ги шитнах там, тъкмо ще вземем някой лев.“
Не посмях да възразя много рязко, защото не бях сигурна дали съм права – нали сме младо семейство, модерно, защо са ни стари мебели? Но такава си бях по онова време – плаха и без самочувствие.
Преди сватбата търчах да поръчвам поканите, на проби за роклята, да уточнявам украсата в ресторанта за тържеството. Единствено за това ми гласува доверие Захари.
С останалото се зае той и, признавам, донякъде ме облекчи. Паралелно с цялата тая организация у дома се сменяха дограми, циклеше се паркетът и се чакаха от не знам си коя фирма специални бели килими.
И тогава една вечер, като се прибирах от работа, кой знае защо се спрях пред контейнера за боклук пред моята кооперация и се загледах в него. Сякаш някой ме побутна и ми прошепна да отворя кашона, който стърчеше най-отгоре.
Давах си сметка колко нелепо изглеждам отстрани и какво ли би си помислил някой съсед, ако ме види – наконтена с костюм, с високи обувки да бъркам в контейнера за боклук. Ала там, в този кашон, видях, че са изхвърлени детските ми дневници, рисунките ми, любовни писма и един хербарий, в който бях запазила няколко еделвайса.
Тези еделвайси ми бяха много скъпи, защото бяха подарък от моята първа ученическа любов. Беше алпинист и загина само на 17 години.
Не знам как съм се качила горе в апартамента, как съм отворила вратата и какво съм казала на Захари, но помня реакцията му, защото именно оттам тръгна всичко. Той не се извини и не призна, че е сбъркал. Каза само: „Време е да пораснеш.
Това са боклуци от миналото, защо са ти в ремонтирания ни апартамент? Пък и какво толкова – стари писма, рисунки и еделвайси от някакъв отдавна умрял!“
Изведнъж сякаш прогледнах – този човек не беше за мен! Никакви емоции нямаше в него, никаква любов. И един ден сигурно ще ме изостави, без да се обърне да ме погледне дори, защото ще съм вече стара и грохнала. Изгоних Захари и развалих сватбата.
До ден днешен никой от близките ми не може да си обясни защо. Излезе ми име на смахната жена, която не си знае интереса. Аз обаче знам, че постъпих правилно.
Криси
Източник: prekrasna
