„Не съм седнала тук, на цели (!) 5 метра от децата си, защото ме мързи да стана и да им помогна да се изкачат по стълбата. Доведох ги на площадката, за да се научат сами да се катерят.
Уважаеми родители в парка,
Моля, не повдигайте дъщерите ми до върха на стълбата, особено след като сте ме чули да казвам, че аз няма да го направя, и съм ги окуражила сами да се справят.
Не съм седнала тук, на цели (!) 5 метра от децата си, защото ме мързи да стана и да им помогна. Доведох ги на площадката, за да се научат сами да се справят.
Те не са тук, за да се озоват на върха на стълбата, тук са, за да се научат как да се изкачват по нея. Ако не могат да се справят сами, ще трябва да преживеят разочарованието. И още – ще имат цел и мотивацията да я постигнат.
Междувременно нека да продължават да опитват. Искам да се уморят от собствените си ограничени възможности и да решат да ги преодолеят сами, без моята помощ.
Не е моя работа – и със сигурност не е ваша – да предпазвам децата си от това да се чувстват ядосани, уплашени или разстроени. Ако го направя, ще им открадна възможността да научат, че един провал не е краят на света и може да бъде превърнат в успех или използван за ценен урок.
Ако закъсат, не е моя работа да ги спасявам незабавно. Ако го направя, ще ги ограбя от възможността да се научат да се успокояват сами, да оценяват ситуацията и да опитват да решават проблема самостоятелно.
Не е моя работа да ги предпазвам от падане. Ако го направя, ще ги лиша от урока, че падането се случва, но рискът си струва, и че винаги могат да станат отново.
Не искам дъщерите ми да научат, че не могат да преодоляват препятствията без чужда помощ. Не искам да свикнат с мисълта, че могат да стигнат нависоко без усилия. Не искам да знаят, че могат да получат наградата, без да са преодолели трудностите и без реално да са я заслужили.
Защото – и това може да ви изненада – нито едно от тези неща не е истина. И ако дори за момент им позволя да си ги мислят, то съм се провалила като майка.
Искам моите момичета да познават радостта от преодоляването на страха и съмнението и от постигането на трудната цел.
Искам да вярват в собствените си способности, да са уверени и настоятелни в действията си.
Искам да приемат ограниченията си, докато не измислят своя собствен начин да се справят с тях.
Искам да се чувстват способни да вземат собствени решения, да развиват умения, да поемат сами рискове и да се справят с чувствата си.
Искам да се научат да се изкачват по тази стълба без помощта ви, колкото и да е добронамерена.
Защото могат. Знам го. И ако им позволя, те също ще го научат съвсем скоро.
Така че, благодаря ви, че отстъпвате и ме оставяте да си върша работата, която всъщност е да се противопоставям на същите тези импулси, които вие удовлетворявате, и да си прехапвам езика всеки път, когато ми иде да извикам ВНИМАВАЙ!? А също и да избирам – умишлено, болезнено – да оставам на мястото си, когато искам да се втурна напред.
Защото, докато децата ни растат, стълбите ще стават все по-високи и страшни и много по-трудни за изкачване. И не знам за вас, но аз предпочитам да ги науча да се справят сами сега, когато грешката означава драскотина или ударено коляно, което може да бъде излекувано с целувка, когато всеки труден хълм може да бъде преодолян с припева „Аз мога, аз мога“ и докато тези 5 метра разстояние между нас все още им се струват много.
Източник: cleverbook
