Настоящите мисли са посветени на всички онези, за които възрастта се оказва спирачка да живеят пълноценно и щастливо. В днешния бързо и постоянно променящ се свят старостта определено отстъпва и това е закономерно, а не странно… Сега жените да родят на и дори над 40 години не е прецедент, а болшинството на тази възраст, осъзнавайки своята емоционална същност, уверено се насочват към „приключенията“; тези които са на достигнали 50 – нямат ни най-малко намерение се дават на по-младите с десетина години… А на 60 – да кажеш, че някоя жена че е стара означава, че си твърде изостанал да възприемеш съвременните тенденции, че ръстът на продължителността на живота води неминуемо до забавяне на стареенето на населението.
Сега за 60-годишните – допреди две десетилетия наричани „старци“ – се говори като за хора на средна възраст… Съвременните демографски изследвания показват, че днешните жители в развитите европейски страни на 65-годишна възраст (по-рано официално приемана като граница на старостта), по показателите: влошаване на здравето и физическата активност, намалена трудоспособност и възможности за самообслужване са твърде далеч от понятието „старци”, но трябва да преодоляват определени психологически граници. Как да става това ефективно? Ето няколко идеи на етнолога и антрополога Марк Оже.
Преди всичко, не трябва да обръщаме внимание на възрастта. В социалната среда, в която живеем, това се оказва трудно, особено след пенсиониране… В това отношение хората на умствения труд имат предимство – те могат да поддържат умствената си активност и така да избегнат за дълго време натиска на годините. За тях е естествено да не изпадат в униние – така те остаряват с достойнство, без сътресения. Подобно е положението с тези представители на артистичния свят, които по естествен път нагаждат своята игра с хода на времето. За такива хора казваме, че са верни на живота!
Не трябва да се влияем от чуждите погледи, които напомнят за нашата възраст. Трябва да сме наясно, че възрастта и времето не са понятия от един порядък. Възрастта е необратимият ход на годините, а времето може да е паметта за миналото или въображаемо бъдеще, или смес от двете… В този аспект времето се възприема като свобода, а старостта се определя от собствените рамки на човека.
Отреденото ни за живот време единствено обуславя понятието „старост“, но тя нито предопределя душевното ни състояние, нито особената мъдрост да гледаме света без униние. В същност, старост не съществува; приемането, че човек е старец е външно впечатление и социална условност. Не трябва да се определяме помежду си чрез възрастта. В идеалното общество би следвало всички да са равни пред лицето на старостта.
Не трябва да си мислим дори, че могат да ни третират като малки деца, не трябва да се подаваме на страха от болестите… Налице е обаче парадоксът: по-дългият живот създава на обществото неудобства, уви…! Не трябва да живеем съответно на възрастта, защото това означава да възприемаме живота откъм трагичната му страна – като неумолима съдба с ясен край. Трябва да живеем в съответствие с времето, когато разсъждаваме за което искаме да разберем кои сме, а не какви ставаме…
Несъмнено отношението към старостта в дадено общество зависи от степента на неговото културно развитие, но в почти всички култури то е твърде сурово Малкото изключения (например Япония) само го потвърждават. Трябва да се наслаждаваме пълноценно на времето, което имаме, а да не възприемаме възрастта като заплаха. Но как?
Водейки активен начин на живот – пътуванията, хобитата и редовното спортуване, постоянното търсене на нова информация в днешния глобален свят и разнопосочните размишления, всичко това действа в посока на забавяне и разтягане на времето. Създават се предпоставки въпросът за възрастта да отпадне, например, когато участваме наравно с по-млади от нас в най-различни мероприятия, където нашите умения са съизмерими с тези на останалите. Тогава се чувстваме истински освободени и щастливи. И живеем пълноценно.
Източник: vsyakajena
