Всички обичаме да пътуваме, в това число и аз, но започна вече да ми писва! Качвам се на магистралата, карам с 10 километра под ограничението и решавам да задмина камион. Вдигам за всеки случай леко скоростта, а в огледалото виждам как джипът се набира и застава на една броня до мен. А аз карам със 140! Накъде да мръдна – в камиона ли? Толкова ли не може да изчака 5 секунди да направя изпреварването? Разбира се, това е добрият случай. В лошия случай джигитът започва да ми присветва с фарове, да ми натиска клаксона и да ме стресира. А аз возя дете и имам знак за дете в колата.
Но на него не му дреме – тия „бавните“ да мрат! След това победоносно ме задминава, гледайки ме лошо, понякога засичайки ме.
Магистралата свършва, минавам на двулентов път. Колона от автомобили пред мен, аз си карам търпеливо. Но този зад мен е решил да се прави на герой и дава газ, за да задмине част от колоната. Едвам го пускат да се „вмъкне“ някъде, защото отсреща се е засилил микробус. Да, ама така ще го пускат няколко пъти, а после ще го пишат по вестниците. А от удара може да пострадам и аз с моят автомобил.
Но на джигитът животът явно не му е ми За него е важно на всяка цена да стигне до мястото с 10-15 минути по-бързо от останалите „балъци“. После ще сподели за колко време е взел пътят София – Варна например и ще се тупне в гърдите колко е велик. Ето затова сме на първо място по брой жертви на пътищата. Защото тези господа, с големите конски сили не се замислят, че никой не ги гони и дали ще стигнат за час и половина или два часа няма особено значение.
Всъщност явно за тях има. Важи и за мъже и за жени – няма значение кой е зад волана. Тази увереност често свършва по фатален начин. Защото всеки си мисли „По дяволите, на мен такова нещо не може да се случи“. Не, точно на теб ще се случи! Рано или късно. Съдбата си знае работата. Затова, уважаеми шофьори, не си играйте с вашия и живота на останалите. Проявете разум (в което за съжаление се съмнявам) и шофирайте внимателно!
Петър Иванов
град София
Източник: С кафето